vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Rainer Maria Rilke

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“

 

Едно е да възпяваш любимата. Друго, горко ми
онзи виновен съкрит поток-бог на кръвта.
Този, когото отдалеч познава, нейният юноша, какво ли знае той
самият за господаря на насладата, дето често из усамотението
преди още момичето да донесе облекчение, често дори все едно я няма
ах, плувнал в нещо неузнаваемо, божествената глава
надига, нощта призовавайки към безкраен метеж.
О, Нептун на кръвта, о, тризъбецът му ужасяващ.
О, тъмният вятър на неговата гръд от усукана раковина.
Чуй как нощта се вгъва и изкорубва. Вие, звезди
не произлиза ли от вас въжделението на обичащия към лика
на неговата възлюбена? Нима съкровеното съглеждане
на нейното чисто лице не иде от чистото светило?

Не ти си, горко ми, нито неговата майка
опънала лъковете на веждите в такова очакване.
Не от теб, предусещащото го момиче, не от теб
огъна се устната за по-плодородящ израз.
Нима наистина смяташ, че твоите леки стъпки
така са го потресли, ти, която пристъпваш като утринен вятър?
Да, ти наистина сепна сърцето му. Ала по-древни страхове
се сгромолясаха в него при досегналия го тласък.
Повикай го… Не ще го повикаш напълно на галерията от мрака.
Наистина, той желае, той възниква. С облекчение свиква
в твоето закътано сърце, взема и себе си започва.
Ала нима е започвал изобщо някога?
Майко, ти го направи мъничък, ти беше, дето сложи началото му.
За тебе той беше нов, ти надвеси над новите
очи дружелюбния свят и от чуждия бранеше.
Ах, къде са годините, когато ти просто
със стройния облик за него възврелия хаос представляваше?
Много съкриваше тъй ти от него. Нощно-ненадеждната стая
безобидна ти правеше, от изпълненото ти с подслон сърце
примесваше по-човешко пространство в нощното на стаята.
Не в мрака, не, в най-близкото си битие
ти постави кандилото и то просветваше като от приятелство.
Нямаше скръцване, което да не обясниш с усмивка
сякаш открай време знаеше кога ще се обади дюшемето…
И той се вслушваше и изпитваше облекчение. Толкова много успяваше
нежно твоето изправяне. Зад гардероба отстъпваше
висока и в палто фигурата на съдбата му, а в гънките на завесата
щом леко се изместеше, пасваше неспокойното му бъдеще.

А той самият, както лежеше, облекченият, под
сънливите клепачи на лекия ти образ
разтваряйки сладост във вкусената сънливост –
изглеждаше опазен… Ала вътре: кой да защити
кой да попречи вътре в него на потоците на произхода?
Ах, спрямо тях няма предпазливост в спящия. Спящ
но сънуващ, но в треска – как сам-се-впуска.
Той, новият, боящият се – как е оплетен
в избуяващите клони на вътрешното събитие
вече преплетен в общи шарки, в душащ растеж, в животински
преследващи форми. Как той се отдаде – обичаше.
Обичаше съкровенната си вътрешност, съкровенната пустош
гората девствена в самия него, върху чиито неми паднали стволове
слънчевозелено стоеше сърцето му. Обичаше. Изостави това, излезе
по собственото коренище към могъщия произход
дето неговото мъничко рождение бе вече надживяно. Обичайки
той слезе долу в по-древната кръв, в урвите
дето лежеше ужасяващото, още сито от отците. И всяко
страшно нещо го познаваше, смигваше, бе известено сякаш.
Да, ужасното се усмихваше… Рядко
тъй нежно ти, майко, си се усмихвала. Преди теб
той го е обичал, защото вече когато ти го носеше
то бе разтворено във водите, които тъй лек правят покълващия.

Виж, ние не обичаме като цветята, из една
година само. При нас напират нагоре, когато обичаме
в ръцете ни сокове от времена незапомнени. О, момиче
това е: ние обичахме в нас не нещо едно, нещо бъдно, а
нещо безбройно възвиращо. Не едно отделно дете
а отците, които като развалините скални
почиват в основата ни, сухото корито
на майките някогашни, целият
безшумен пейзаж под облачната или
безоблачната гибел – това, момиче, те предшестваше.

И ти самата – какво ли знаеш ти – примами
в обичащия на повърхността правремената. Що за чувства
продълбаха нагоре из съществата разобразени. Що за
жени те мразеха тогава. Що за мрачни мъже
ти пробуди на юношата във вените? Мъртви
деца искаха при тебе… О, тихо, тихо
направи нещо мило пред него, някакъв истинен труд от изгрев до заник – отведи го
близо до самата градина, дари го с нощите
натежали……
Възпри го……

 

 

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (5)

 

И ти самата – какво ли знаеш ти – примами
в обичащия правремената. Що за чувства
продълбаха нагоре из съществата разобразени. Що за
жени те мразеха тогава. Що за мрачни мъже
ти пробуди на юношата във вените? Мъртви
деца искаха при тебе… О, тихо, тихо
направи нещо мило пред него, някакъв истинен труд от изгрев до заник – отведи го
близо до самата градина, дари го с нощите
натежали……
Възпри го……

 

 

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (4)

Виж, ние не обичаме като цветята, из една
година само. При нас напират нагоре, когато обичаме
в ръцете ни сокове от времена незапомнени. О, момиче
това е: ние обичахме в нас не нещо едно, нещо бъдещо, а
нещо безбройно възвиращо. Не едно отделно дете
а отците, които като развалините скални
почиват в основата ни, сухото корито
на майките някогашни, целият
безшумен пейзаж под облачната или
безоблачна съдба – това, момиче, те предшестваше.

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (3)

А той самият, както лежеше, облекченият, под
сънливите клепачи на лекия ти образ
разтваряйки сладост във вкусената сънливост –
изглеждаше опазен… Ала вътре: кой да защити
кой да попречи вътре в него на потоците на произхода?
Ах, спрямо тях няма предпазливост в спящия. Спящ
но сънуващ, но в треска – как сам-се-впуска.
Той, новият, боящият се – как е оплетен
с избуяващите клони на вътрешното събитие
вече преплетен в общи шарки, в душащ растеж, в животински
преследващи форми. Как той се отдаде – обичаше.
Обичаше съкровенната си вътрешност, съкровенната пустош
гората девствена в самия него, върху чиито неми паднали стволове
слънчевозелено стоеше сърцето му. Обичаше. Изостави това, излезе
по собственото коренище към могъщия произход
дето неговото мъничко рождение бе вече надживяно. Обичайки
той слезе долу в по-древната кръв, в урвите
дето лежеше ужасяващото, още сито от отците. И всяко
страшно нещо го познаваше, смигваше, бе известено сякаш.
Да, ужасното се усмихваше… Рядко
тъй нежно ти, майко, си се усмихвала. Преди теб
той го е обичал, защото вече когато го носеше
то бе разтворено във водите, които тъй лек правят покълващия.

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (2)

 

Не ти си, горко ми, нито неговата майка
опънала лъковете на веждите в такова очакване.
Не от теб, предусещащото го момиче, не от теб
огъна се устната за по-плодородящо изражение.
Нима наистина смяташ, че твоите леки стъпки
така са го потресли, ти, която пристъпваш като утринен вятър?
Да, ти наистина сепна сърцето му. Ала по-древни страхове
се сгромолясаха в него при досегналия го тласък.
Повикай го… Не ще го повикаш напълно от мрака на галерията.
Наистина, той желае, той възниква. С облекчение свиква
в твоето закътано сърце, взема и започва себе си.
Ала нима е започвал изобщо някога?
Майко, ти го направи мъничък, ти беше, дето сложи началото му.
За теб той беше нов, ти надвеси над новите
очи дружелюбния свят и бранеше от чуждия.
Ах, къде са годините, когато ти просто
със стройния облик за него възврелия хаос представляваше?
Много съкриваше тъй ти от него. Нощно-ненадеждната стая
безобидна ти правеше, от изпълненото ти с подслон сърце
примесваше по-човешко пространство в нейното нощно.
Не в мрака, не, в най-близкото си битие
ти постави кандилото и то просветваше като от приятелство.
Нямаше скръцване, което да не обясниш с усмивка
сякаш открай време знаеше кога ще се обади дюшемето…
И той се вслушваше и изпитваше облекчение. Толкова много успяваше
нежно твоето изправяне. Зад гардероба отстъпваше
висока и в палто фигурата на съдбата му, а в гънките на завесата
щом леко се изместеше, пасваше неспокойното му бъдеще.

 

 

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Третата елегия“ (1)

Едно е да възпяваш любимата. Друго, горко ми
онзи виновен съкрит поток-бог на кръвта.
Този, когото отдалеч познава, нейният юноша, какво ли знае той
самият за господаря на насладата, дето често из усамотението
преди още момичето да донесе облекчение, често дори все едно я няма
ах, плувнал в нещо неузнаваемо, божествената глава
надигал, нощта призовавайки към безкраен метеж.
О, Нептун на кръвта, о, тризъбецът му ужасяващ.
О, тъмният вятър на неговата гръд от усукана раковина.
Чуй как нощта се вгъва и изкорубва. Вие, звезди
не произлиза ли от вас въжделението на обичащия към лика
на неговата възлюбена? Нима съкровеното съглеждане
на нейното чисто лице не иде от чистото светило?

Райнер Мария Рилке „Елегия. На Мария Цветаева-Ефрон“

 

О, изгубеното във всемира, Марина, звездите рукнали!
Ние не умножаваме това, към което се хвърляме, към която
звезда се добавяме! В цялото всичко вече е преброено.
Така че и падналите не намаляват свещения брой.
Всяко лишаващо падане пропада в първоизточника, изцелява се.
Нима всичко игра е, смяна на същото, разместване
никъде име и едва ли някъде спечелено родното?
Марина, вълните, ние – морето! Дълбините, Марина – ние небето!
Земята, Марина, ние – земята, хилядократно пролет – ние, като чучулиги
които избликваща песен запокитва в невидимото.
Подхващаме го с ликуване, надхвърля ни вече напълно –
изведнъж нашата тежест завърта песента надолу към жалба.
Но и така да е: жалба? Нима не е по-младо ликуване, надолу шурнало.
Искат да бъдат славословени и боговете по-долни, Марина.
Тъй невинни са боговете, като ученици очакват похвала.
Нека възхвалата, любима моя, прахосваме славословейки.
Не ни принадлежи нищо. Само леко обгръщаме с ръка шиите
на непречупените цветя. Видях това на Нил в Ком Омбо.
Така, Марина, дарението, отказвайки се сами, пожертват царете.
Както ангелите минават и вратите бележат подлежащите на спасение
така и ние докосваме това и това – привидно нежно.
Ах, колко далече отнесени, ах, колко разсеяни, Марина,
дори и под предлога най-съкровенен. Дарители на знаци, нищо повече.
Това тихо занятие, при което някой от нас
повече не издържа и решава да посегне накрая,
си отмъщава и погубва. Че има смъртоносна власт
забелязахме всички по неговата сдържаност и нежност
и по странната мощ, която от живи в
надживяващи ни превръща. Не-битие. Знаеш ли колко често
една сляпа заповед ни пренасяше през леденото преддверие
на ново рождение…. Носеше – нас? Тяло осято с очи
под безброй противящи се клепачи. Носеше в нас
поваленото сърце на цяло поколение. До целта на прелетни птици
пренесе ятото, образ на нашето реещо се превращение.
Влюбените не бива, Марина, не бива да знаят тъй много
за погиването. Те като нови трябва да са.
Едва техният гроб е стар, едва техният гроб потъмнял си припомня
под хлипащото дърво си припомня отдавна билото.
Едва техният гроб се пропуква. Те самите са гъвкави като пръчки.
Туй, което без мяра огъва ги, богато свива ги на венец.
Как ги отнася майският вятър! От сърцевината на винаги
в която дишаш и предугаждаш, мигът ги изключва.
(О, как да те разбера, женствен цъфтеж върху същия
неизгарящ храст. Как се разпръсвам със сила в нощния въздух
който в следващия миг ще те докосне.) Рано научиха се боговете
да се преструват, че сътворяват половини. Ние, в кръженето въвлечени
изпълвахме се до цялост като диска на месеца.
И в срока на намаляването, и на обрата през седмиците
никой друг пълнотата не ще ни помогне да си върне отново, освен
собствените ни самотни стъпки през безсънния ландшафт.

 

 

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Втората елегия“

Всеки ангел е ужасяващ. И при все това, горко ми
аз се обръщам с песен към вас, смъртоносни почти птици на душата
знаейки кои сте. Къде останаха дните, Товие
когато един от най-сияйните стоеше до простата къщна врата
като за из път преоблечен небрежно и вече не толкова страшен
(юноша за юношата, любопитно надникнал).
Ако сега архангелът, страховитият, се изстъпеше иззад звездите
С една-единствена крачка надолу връхлитащ: нависоко
отворено би ни сразило собственото ни сърце. Кои сте вие?

По-раншни щастливци, галеници на творението
планински вериги, утринни хребети
на всяко сътворение: цветен прашец на божество разцъфтяло
стави на светлината, пасажи, стълби, престоли
пространства от същност, егиди от блаженство, метежи
на бурно грабнато чувство – и изведнъж, поединично
огледала, дето пролялята се собствена красота
пресътворена отразяват обратно в лика ти.

Защото ние, чувствайки, изпаряваме нашата същност. Ах, ние
издишаме себе си до дъха си последен. При всяко ново разпалване
на въглените излъчваме все по-слаб аромат. Казва ни някой наистина:
да, ти влизаш в кръвта ми, тази стая, пролетта
изпълваш със себе си… Но това не помага, той не може да ни задържи
ние чезнем в него и наоколо. А онези, дето са красиви
о, кой тях ще удържи? Непрестанно външността възстава
в техните лица и отминава. Като роса от ранна трева
същността ни се изпарява от нас като маранята над
горещо ястие. О, усмивки, сега накъде? О, това поглеждане нагоре –
нова, гореща, оттегляща се вълна на сърцето –
горко ми: та това сме самите ние. Нима всемира, в който
се разтваряме, на нас ухае? Нима улавят ангелите
себе си единствено в действителност, от тях самите пролялото се
или понякога, сякаш от недоглеждане, мъничко
има в него и от нас? Нима в чертите им ние
примесени сме само като смътното в лицата
на бременни жени? Те не го забелязват във вихъра
на своето връщане в себе си. (Как биха могли.)
Влюбените – само да знаеха как – биха могли в нощния въздух
чудодейно да разговарят. Защото изглежда така сякаш нас всичко
ни спотаява. Виж, дърветата са, домовете
които обитаваме, продължават да се възправят. Ние само
преминаваме покрай всички неща като въдзушна обмяна.
И всичко единодушно ни премълчава, отчасти като
нещо позорно навярно, отчасти като надежда неизказана.

Влюбени, вас, един от друг утолени
ви питам за нас. Вие се сграбчвате. Но имате ли доказателства?
Вижте, на мен ми се случва ръцете ми една друга
да се забележат или износеното ми
лице да се скъта в тях. Това ми дава мъничко
себеусещане. Ала кой посмял би само поради това да бъде?
Вие обаче, които в пленеността на другия
пораствате, докато той, напълно обладан
ви умолява: не повече… Вие, които в ръцете
един на друг ставате по-богати като натежали с години гроздове
вие, които понякога чезнете само защото другият
напълно надделява – вас питам за нас. Знам, вие
докосвате с такова блаженство, защото за миг замира милувката
на неизчезващото място, което вие, нежните,
покривате. Защото това ви кара да чувствате
чистата трайност. Така вие си обещавате вечност почти
от прегръдката. И все пак, щом устоите на ужаса
на първите погледи и на копнежа край прозореца
и на първите крачки един до друг веднъж през градината –
влюбени, сте ли вие още тогава? Когато един другия
вдигате и прилепвате към устните – питие към питие
о, как тогава пиещият убягва странно на глътката.

Нима не ви учуди по атическите стели предпазливостта
на човешките жестове? не бе ли любовта и раздялата
тъй леко на рамената положена сякаш от друга
материя различна от нашата? Спомнете си дланите
как без натиск почиват въпреки силата в торсовете.
Овладени, те знаеха добре: дотук се простираме ние
това е наше, затова така се докосваме. По-силно
само боговете напират. Но това е работа на боговете.

Да можехме да намерим и ние една чиста, сдържана, оскъдна
човешкост, една само наша ивица плодородна земя
между поток и скала. Защото собственото ни сърце ни надвишава
все така като тях. И ние повече не можем него да
съпроводим с погледи в образи, които да го укротяват, нито
на боговете в телата, в които повече постига мярата.

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Втората елегия“ (VІ строфа)

 

Да можехме да намерим и ние една чиста, сдържана, оскъдна
човешкост, една само наша ивица плодородна земя
между поток и скала. Защото собственото ни сърце ни надвишава
все така като тях. И ние повече не можем да го
съпроводим с погледи в образи, които да го укротяват, нито
на боговете в телата, в които повече постига мярата.

 

 

Райнер Мария Рилке „Дуински елегии. Втората елегия“ (V строфа)

Нима не ви учуди по атическите стели предпазливостта
на човешките жестове? не бе ли любовта и раздялата
тъй леко на рамената положена сякаш от друга
материя различна от нашата? Спомнете си дланите
как без натиск почиват въпреки силата в торсовете.
Овладени, те знаеха добре: дотук се простираме ние
това е наше, затова така се докосваме. По-силно
само боговете напират. Но това е работа на боговете.