vs. archives

Кой, щом изкрещя, би ме чул от ангелските
чинове? и дори да допуснем, че някой
внезапно ме притисне до сърцето си: аз ще угасна пред лицето
на толкова по-силното му битие. Защото красивото е не друго
А на ужасното началото, което едвам успяваме да понесем
и голямата ни почуда е пред невъзмутимото му пренебрегване
да ни унищожи. Всеки ангел е ужасяващ.
И затова се сдържам и преглъщам примамващия повик
на тъмното хлипане. Ах, кой би могъл
да ни е опора? Нито ангел, нито човек
и досетливите зверове забелязват
че не сме съвсем уверено у дома
в разтълкувания свят. За нас остава може би
някое дърво на склона, с което ежедневно
се виждаме. Остава ни улицата от вчера
и разглезената вярност на някой навик
на който е харесало у нас, не си е отишъл, останал е.
О, и нощта, нощта, когато изпълнен с всемирно пространство вятърът
изпива лицата ни – за кого не остава тя, жадуваната
нежно разочароващата, която на всяко отделно сърце
мъчително предстои. По-лека ли е тя за влюбените?
Ах, те само прикриват един с друг участта си.
Нима още не знаеш това? Захвърли из ръцете си празнотата
в пространствата, от които поемаме дъх. Може би птиците
с по-съкровенния си полет ще усетят разширяването.