vs. archives

Да, всички пролети имаха нужда от теб. Някои звезди
искаха ти да ги почувстваш. Надигна се
към теб вълна във миналото или пък
когато мина покрай отворения прозорец
една цигулка се отдаваше. Всичко това бе задача, поставена пред теб.
Ти обаче справи ли се? Не беше ли винаги
разсеян още от очакването сякаш всичко бе възвестявано
за теб от някоя любима? (Но къде ще я приютиш
та нали големите чужди мисли излизат
и влизат при теб, а често остават и да нощуват.)
Но щом жадуваш, възпявай влюбените. Все още
съвсем не са достатъчно безсмъртни знаменитите им чувства.
Онези, на които ти почти завиждаше, изоставените, които
смяташе за много по-любящи от утолените. Подхващай
винаги отначало недостижимата никога възхвала.
Мисли: героят устоява, дори гибелта бе за него
само повод да бъде – последното му рождение.
Ала влюбените приютява изтощената природа
обратно в себе си, все едно не се изисква удвояване на силите
за постигането на това. Нима не си спомни за Гаспара Стампа
в този момент: че някое момиче, чийто любим
избягал, обръщайки поглед към възвисяващия пример
на нейната любов, усеща: да стана като нея?
Не трябва ли накрая тези най-древни страдания
да станат по-плодоносни за нас? Не е ли дошло времето с обич
да се освободим от обичаното и потресени да му устоим:
на тетивата както устоява стрелата, за да може събрана в отскока
да бъде повече от себе си. Защото оставане няма никъде.