vs. archives

Защото ние, чувствайки, изпаряваме нашата същност. Ах, ние
издишаме себе си и дъха си последен. При всяко ново разпалване
на въглените, все по-слаб аромат излъчваме. Казва ни някой наистина:
да, ти влизаш в кръвта ми, тази стая, пролетта
изпълваш със себе си… Но това не помага, той не може да ни задържи
ние чезнем в него и наоколо. А онези, дето са красиви
о, кой ще ги удържи? Непрестанно външността възстава
в лицата им и отминава. Като роса от ранна трева
същността ни се изпарява от нас като маранята над
горещо ястие. О, усмивки, сега накъде? О, това поглеждане нагоре –
нова, гореща, оттегляща се вълна на сърцето –
горко ми: та това сме самите ние. Нима всемира, в който
се разтваряме, на нас ухае? Нима улавят ангелите
себе си наистина единствено, от тях самите пролялото се
или понякога, сякаш от недоглеждане, мъничко
има в това и от нас? Нима в чертите им ние
примесени сме само като смътното в лицата
на бременни жени? Те не го забелязват във вихъра
на своето връщане в себе си. (Как биха могли.)
Влюбените – само да знаеха как – биха могли в нощния въздух
чудодейно да разговарят. Защото изглежда така сякаш нас всичко
ни спотаява. Виж, дърветата са, домовете
които обитаваме, продължават да се възправят. Ние само
преминаваме покрай всички неща като въдзушна обмяна.
И всичко единодушно ни премълчава, отчасти като
нещо позорно навярно, отчасти като надежда неизказана.