Тук Божията Майка стъпвайки по класовете
Крачеше по нощните нивя
Тук с неотстъпчива бавна мисъл раснех аз
И ставах друг.
Тук нямаше „да“
Но няма да има и „но“
Билото – забравихме, идното – не знаем.
Тук Божията Майка переше ленено платно
И гълъб каца на темето да пие чай.
Мен ме обкръжаваха степта, цветята, ревящите камили
Кръглообразните шатри
Моретата овце, чиито лица са еднообразно-изпити
С огъня на крилете пъстреещите простора папуняци
В пустинята на небето гордата покъщнина.
Така течаха дните, след тях годините
Баща на бурята на далечни колчани
Спечелих благодарността на калмиките…
Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.
Паякът на мостовете оплете книгата
Страниците на стъкломрежите
Стъклените канари
Железомрежи навсякъде
Виси железосеркме
Като мрежи в устието на Волга
И лови въздух
И на небесата прибоя.
О, град – повест.
О, тояга на височината!
Където по-рано минаваше растението
Там градът по същата пътека минаваше
По стъпалата изтрити на времето
Минава градът по същата пътека.
От мрежата на къщите – стъклено платно
Още намусено, още неловко.
И градът се носеше като флотилия кораби
Където надвисваха облаците
Окачен на бавните очи на въжетата.
О, единица!
На звездите чуй говорът.
И извикай моя завет.
Ето моят лов, положил лапа.
Той е прекрасен – моят дивеч!
Всички ще се спуснат да ти отнемат плячката.
И също ще кажат – моя завет.
А ти без меч Атила
Победил всички
Направил ги данници на звездите
И завоювал ги за небето
Великият с лостовете аз.
Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блесят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.
Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!
Ваше дело е, богове,
Да ни направите смъртни.
А заради това ние ще метнем по вас
Отровената стреличка на тъгата.
Тук е лъкът.
Сто и десет хиляди тюлени тъгуват
Чиито очеса са людовити
Тези божества на морето и леностите
Бяха убити в морето на плача на косите
Докато земята се завърташе
На 24 часа
За да се затворят очесата им.
А морето наоколо е ледовито.
Ето от небето слезе людина
Може би тюленевият Буда?
Може би са слезли Мохамедите?
Не, окървавен е леденият блок.
Ще плачат тюлените и аз.
Беда.
В кръвта на размръзналото място в леда
На човечеството на небето
Земни са белезите.
Аз съм виждал кикота на огледалата
Аз чувам крясъка на земното кълбо.
Веселете се, все още нашият град
Не е наложил шапката на пясъците
И върху него не шумят
С клони високите
Замислени борове.
Когато ще бъдете земя
И класове се полюшнат над вас
Други ще се веселят.
Краката ви още работят!
Ръцете ви още косят!
Побързайте!
Вие още не плавате
В пясъчната могила
Над града
Като безкрайни зрънца на бяло море.
vs. archives 