Алвару д’Кампуш „В къщата отсреща, къщата на моите сънища“

by Владимир Сабоурин

 

В къщата отсреща, къщата на моите сънища
Колко радостно е винаги!

Там живеят хора, които не познавам, които съм мяркал, но така и не видях.
Щастливи са, защото не са моето аз.

Децата, които играят по високите балкони,
Живеят сред саксии с цветя,
Несъмнено вечно.

Гласовете, които се издигат от вътрешността на дома,
Несъмнено винаги пеят.
Да, сигурно пеят.

Когато има празник тук навън, има празник и там вътре.
Така трябва да бъде, където всичко пасва така –
Човек и Природа, защото градът е Природа.

Какво щастие да не бъдеш своето аз!

Но другите нима не чувстват същото?
Кои други? Няма други.
Това, което чувстват другите, е къща със затворени прозорци,
Или, когато се отварят,
То е, за да играят децата на верандата с ограда,
Всред саксиите с цветя, които така и не видях какви са.

Другите не чувстват никога.
Тези, които чувстват, сме ние,
Да, всички ние,
Аз дори, който в този момент не усещам вече нищо.

Нищо? Не знам…
Едно нищо, което боли…