„Към историята на победените. Тиханов в Бразилия“

 

В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.

Click to access pub_pdf_1363.pdf