vs. archives

Аз съм пазител на стада.
Стадото са моите мисли
И всичките ми мисли са усещания.
Мисля с очите и със слуха
И с ръцете и краката
И с носа и устата.

Да мислиш за едно цвете ще рече да го виждаш и вдишваш
И да ядеш един плод означава да знаеш вкуса му.

Затова когато през някой горещ ден
Се почувствам тъжен от толкова наслада
И се просна в цял ръст в тревата
И затворя разгорещените очи
Чувствам цялото си тяло полегнало в реалността
Зная истината и съм щастлив.

Има достатъчно метафизика в това да не мислиш за нищо.

Какво мисля аз за Света?
Де да знам какво мисля за Света!
Ако се разболея, бих мислил за това.

Каква идея имам аз за нещата?
Какво е моето мнение за причините и следствията?
Какво съм размишлявал за Бог и душата
И за сътворяването на Света?
Не зная. За мен да мисля за това означава да затворя очи
И да не мисля. Да дръпна пердетата
На моя прозорец (но той няма пердета).

Загадката на нещата? Де да знам какво е загадка!
Единствената загадка е да има някой, който мисли за загадката.
Който застане на слънце и затвори очи
Започва да не разбира какво е Слънцето
И да мисли за много неща, изпълнени с топлина.
Ала отваря очи и вижда Слънцето
И вече не може да мисли за нищо
Защото слънчевата светлина струва повече от мислите
На всички философи и всички поети.
Слънчевата светлина не знае какво прави
И затова не греши, и е на всички, и е добра.

Метафизика? Каква метафизика има в онези дървета?
Да са зелени, и с големи корони, и да имат клони
И да дават плод като им дойде времето – това не ни кара да мислим
Нас, които не умеем да ги забелязваме.
Но каква по-добра метафизика от тяхната –
Метафизиката да не знаеш защо живееш
Нито да не знаеш, че не го знаеш?

„Съкровеното основание на нещата“…
„Съкровеният смисъл на Вселената“…
Всичко това е фалшиво, всичко това не означава нищо.
Невероятно е, че може да се мисли за подобни неща.
Все едно да мислиш за основания и цели
В дрезгавината на началото на утринта, когато по стволовете на дърветата
Смътна гланцирана позлата просветлява в тъмнината.

Да мислиш за съкровения смисъл на нещата
Е нещо принадено като да мислиш за здравето
Или да носиш чаша вода на някой извор.
Единственият съкровен смисъл на нещата
Е, че те нямат никакъв съкровен смисъл.

Не вярвам в Бог, защото никога не съм го виждал.
Ако той искаше да повярвам в него
Без съмнение би дошъл да говори с мене
И би влязъл при мен през вратата
Казвайки: Ето ме тук!

(Това навярно звучи нелепо за ушите
На някого, който без да знае какво означава да гледаш нещата
Не разбира този, който говори за тях
По начина, на който се научаваш, когато ги залебязваш.)

Но ако Бог е цветята и дърветата
И хълмовете, слънцето и луната
Тогава вярвам в него
Тогава вярвам в него по всяко време
И целият ми живот е молитва и богослужение
И моето причастие с очите и слуха.

Но ако Бог е дърветата и цветята
И хълмовете, луната и слънцето
Защо го наричам Бог?
Наричам го цветя и дървета, хълмове и слънце, и луна
Защото ако той се е направил, за да го видя
На слънце и луна, цветя и дървета, и хълмове
Ако той ми се явява, бидейки дървета и хълмове
Луна и слънце, цветя
Това е защото той иска аз да го позная
Като дървета и хълмове, цветя и луна, и слънце.

И затова аз му се подчинявам
(Какво повече знам аз за Бог от това, което знае Бог за самия себе си?)
Подчинявам се като живея непосредствено
Като някой, който отваря очите и вижда
И го наричам луна и слънце, цветя и дървета, и хълмове
И го обичам, без да мисля за него
И мисля за него като виждам и чувам
И съм с него по всяко време.

Аз никога не съм пазил стада
Но е все едно съм ги пазил.
Душата ми е като овчар
Познава слънцето и вятъра
И върви за ръката на Сезоните
За да продължава и гледа.
Цялата умиротвореност на лишената от хора Природа
Идва да приседне край мене.
Но аз си оставам тъжен като слънчев залез
Както го вижда въображението ни
Когато изстива в дъното на равнината
И усещаш нощта като влязла
През прозореца пеперуда.

Но моята тъга е спокойствие
Защото е естествена и правдива
Тя е това, което трябва да има в душата
Когато тя вече мисли, че съществува
И ръцете събират цветя, без тя да забележи.

С шума на хлопатарите
Зад завоя на пътя
Мислите ми се задоволяват.
Съжалявам само, че зная, че те са доволни
Защото, ако не знаех
Вместо да са доволни и тъжни
Те биха били радостни и доволни.

Да мислиш е неудобно като да ходиш под дъжда
Когато се надига вятър и сякаш вали по-силно.

Нямам амбиции нито желания.
Да съм поет за мен не е амбиция.
Това е моят начин да остана насаме със себе си.
И ако ми се иска понякога –
За да си въобразявам – да съм агне
(Или да съм цялото стадо
За да бродя пръснат по целия склон
Като много щастливи неща навъднъж)
Това е само защото усещам написаното от мен при залез слънце
Или когато облак прокарва ръка по светлината
И тишина пробягва навън по тревата.

Когато сядам да пиша стихове
Или разхождайки се по пътища или горски пътеки
Записвам стихове на лист хартия в моето въображение
Усещам в ръката си овчарска тояга
И съглеждам своя силует
На билото на хълм
Наглеждайки стадото си и съзерцавайки идеите си
Или наглеждайки идеите си и съзерцавайки стадото си
Със смътна усмивка на човек, който не разбира казаното
И иска да си дава вид, че разбира.

Поздравявам всички, които биха ме прочели
Сваляйки широкополата си шапка
Когато ме виждат застанал до вратата
На билото на хълма, въпреки усилието.
Поздравявам ги и им пожелавам слънце
И дъжд, когато има нужда от дъжд
И къщите им да имат
Под някой отворен прозорец
Един любим стол
Където да седнат, четейки моите стихове.
И като четат стиховете ми да си представят
Че аз съм нещо естествено, каквото и да е то
Например старото дърво
Под чиято сянка като деца
Са тупвали от раз, капнали от играта
И са избърсвали потта от разгорещената глава
С ръкава на дрешката на райета.

Да мислиш за Бог означава да не се подчиняваш на Бог
Защото Бог пожела да не го познаваме
Затова не ни се показа…

Нека бъдем прости и тихи
Като потоците и дърветата
И Бог ще ни обича, като ни направи
Красиви като дърветата и потоците.
И ще ни даде зеленина в своята Пролет
И една река, където да идем, когато свърши живота ни!…

Моят поглед е ясен като слънчоглед.
Имам навика да вървя по пътищата
И да гледам на дясно и на ляво
И понякога да гледам назад…
И това, което виждам във всеки момент
Е нещо, което никога преди не съм виждал
И го забелязвам неочаквано добре…
Познавам същностното изумление
Което би изпитало дете, ако в мига на раждането
Забележи, че наистина се ражда…
Чувствам се роден във всеки момент
За вечната новост на Вселената…

Вярвам в Света като в маргаритка
Защото го виждам. Но не мисля за него
Защото да мислиш означава  да не разбираш…
Светът не е създаден, за да мислим за него
(Да мислиш ще рече да боледуват очите ти)
А за да го гледаме и да сме съгласни…

Нямам никаква философия – имам сетиво…
Ако говоря за Природата, не е защото зная какво е
А защото я обичам и я обичам за това
Защото, който обича, никога не знае какво обича
Нито знае защо обича, нито какво е да обичаш….

Да обичаш е вечната невинност
И единствената невинност е да не мислиш…

Загадката на нещата, къде е тя?
Къде е тя, която не се появява
Поне за да ни покаже, че е загадка?
Какво знае реката и какво дървото
И аз, който не съм нещо повече от тях, какво знам за това?
Винаги, когато поглеждам нещата и мисля за това, което хората мислят за тях
Засмивам се като поток, който прохладно ехти върху камъка.

Защото единствения скрит смисъл на нещата
Е, че те нямат никакъв скрит смисъл
По-странно от всички странности
И от сънищата на всички поети
И от мислите на всички философи
Е, че нещата са действително това, което изглеждат, че са
И няма нищо за разбиране.
Да, ето какво моите сетива ще научат сами –
Нещата нямат значение, те имат съществуване.
Нещата са единственият скрит смисъл на нещата.

Пред мен минава пеперуда
И забелязвам за първи път във Вселената
Че пеперудите не притежават нито цвят, нито движение.
Също както цветята нямат аромат и цвят.
Цветът е този, който има цвят върху крилете на пеперудата
В движението на пеперудата движението е това, което се движи.
Ароматът е този, който има аромат в аромата на цветето.
Пеперудата е само пеперуда
И цветето е само цвете.

Нека бъде полетът на птицата, която отминава и не оставя следа
Отколкото дирята на минало животно, оставяща спомен в пръстта.
Птицата отминава, забравя и така трябва да бъде.
Животното – там, където вече не е, и затова не служи за нищо –
Демонстрира, че е било, което е безсмислено.

Споменът е предателство спрямо Природата.
Защото вчерашната Природа не е Природа.
Билото е нищо, да си спомняш ще рече да не виждаш.

Нека отмине птицата и ме научи да отминавам!

Прибирам се вътре и затварям прозореца.
Донасят газената лампа и пожелават лека нощ.
Дано моят живот бъде винаги това:
Денят, изпълнен със слънце или мек от дъжда
Или бушуващ сякаш иде краят на този Свят
Нежен следобедът, отминаващи хора
Следени с интерес от прозореца
Последният поглед, приятелски хвърлен върху покоя на дърветата
И после затворен прозорецът, лампата засагасена
Без да чета нищо, без да мисля за нищо, нито да спя
Да усещам живота да тече през мен като река по коритото си.
И навън голямата тишинина като спящо божество.

Ако толкова искате да има някаква мистика в мен, добре, има я
Мистик съм, но само с тялото.
Душата ми е проста и не размишлява.

Моята мистика е да не искам да зная.
Да живея и да не мисля за това.

Не знам какво представлява Природата – възпявам я.
Живея на един хълм
Във варосана самотна къща
И това изчерпва моето определение.