Това е навярно последният ден от живота ми.
Поздравих Слънцето, като вдигнах дясната ръка.
Но не го поздравих, казвайки му сбогом
Дадох знак, че ми е приятно да го видя преди края – нищо повече.
Малко ме е грижа.
Малко ме е грижа за какво? Не знам – малко ме е грижа.
От най-високия прозорец на моята къща
С бяла кърпа казвам сбогом
На моите стихове, които отпътуват към човечеството
И не съм нито радостен, нито тъжен.
Това е съдбата на стихотворенията.
Написах ги и трябва да ги покажа на всички
Защото не мога да направя обратното
Както цветето не може да скрие цвета си
Нито реката да скрие, че тече
Нито дървото – че дава плодовете си.
Ето ги вече в далечината, все едно са хванали пощенската кола
И аз без да искам усещам тъга
Като някаква болка в тялото.
Кой знае кой ще ги прочете?
Кой знае в какви ръце ще попаднат?
Цвете, взеха мойта съдба за очите си.
Дърво, откъснаха плодовете ми за своите усти.
Река, съдба на моите води бе да не останат в мен.
Подчинявам се и чувствам почти радост
Почти радостта на някой, който се е уморил да тъгува.
Вървете си, вървете си от мен!
Отива си дървото и остава разпръснато в Природата.
Увяхва цветето и прашецът му пребъдва вечно.
Изтича реката и се влива в морето, а нейната вода остава нейна винаги.
Отивам си и оставам като Вселената.
Събуждам се изведнъж в нощта.
И моят часовник я изпълва цялата.
Не усещам присъствието на Природата някъде там навън.
Моята стая е нещо тъмно със смътно бели стени.
Навън е такова спокойствие сякаш нищо не съществува.
Само часовникът продължава със своя шум.
И това мъничко нещо от зъбни колела върху моята маса
Заглушава съвкупното съществуване на земята и небето…
Почти изпадам в заблудата да се замисля какво означава това
Но се сепвам и усещам как се усмихвам в нощта с крайчеца на устата
Защото единственото нещо, което моят часовник символизира или означава
Изпълвайки, какъвто е малък, огромната нощ
Е странното усещане, че изпълва огромната нощ
Какъвто е малък…
Като широко палмово листо от мръсен огън
Залязлото слънце се бави по неподвижните облаци.
Отдалеч долита смътно изсвирване в тъй тихата вечер.
В този миг ме обхваща смътна тъга
И едно смътно безметежно желание
Което се появява и пак изчезва.
Така понякога на повръхнини на поток
Образуват се водни мехури
Пораждат се и се стапят.
И нямат никакъв друг смисъл
Освен че са водни мехури
Които се раждат и стапят.
Това, което виждаме в нещата, са самите неща.
Защо бихме виждали нещо, ако на негово място има друго?
Защо да виждаш и да чуваш би означавало да се заблуждаваш
Щом да виждаш и чуваш е да виждаш и чуваш?
Същественото е да умееш да виждаш
Да умееш да виждаш без в същото време да мислиш
Да умееш да виждаш, когато гледаш
И нито да мислиш, когато гледаш
Нито да гледаш, когато мислиш.
Но това (бедните ние, дето носим душата облечена!)
Това изисква дълбоко познание
Едно научаване на отучването
И едно затваряне в свободата на онзи манастир
За който казват поетите, че звездите са неговите вечни монахини
А цветята неговите послушници за един ден
Но където в крайна сметка зведите не са друго освен звезди
И цветята нищо друго освен цветя
Поради което именно ги наричаме звезди и цветя.
Де да можеше животът ми да е волска каруца
Която рано-рано скрибуца по пътя.
И която после се връща отдето е ходила
Почти по нощите по същия път.
Нямаше да имам нужда от надежди, а само от колела…
Моята старост нямаше да има бръчки и бели коси…
Когато вече не върша работа, щяха да ми свалят колелата
И щях да се валям преобърнат и строшен на дъното на някое дере.
Снегът постла смълчана кърпа над всичко.
Не се чува нищо освен случващото се вътре вкъщи.
Загръщам се в одеяло и не помислям дори да помисля.
Усещам насладата на животно, смътно размислям
И се унасям също толкова смислено, колкото всички деяния на света.
Тази сутрин излязох много рано
Защото се събудих още по-рано
И нямах нищо, което да искам да правя…
Не знаех кой път да хвана
Но вятърът духаше силно, влачеше на една страна
И поех по пътя, по който вятърът ми духаше в гърба.
Така е било винаги в моя живот и
Така искам да може винаги да остане –
Отивам, където вятърът ме води и не усещам
Да мисля за каквото и да било.
Наслаждавам се на полята, без да ги забелязвам.
Питаш ме защо им се наслаждавам.
Защото им се наслеждавам, отговарям.
Да се наслаждаваш на едно цвете ще рече несъзнавано да си до него
И да имаш идея за неговия аромат в най-смътната си представа.
Когато забелязвам нещо, не му се наслаждавам – виждам го.
Затварям очи и тялото ми сред тревата
Изцяло принадлежи на външния свят на онзи, който затваря очи –
Свежата твърдост на земята, ароматна и неравна
И нещо от неразличимите шумове на съществуването на нещата
И само червена сянка от светлината леко изпълва орбитите на очите ми
И само някакъв остатък живот в мене чува.
vs. archives 