Всички кучета са изядени. В дневника
не е останала чиста страница. Бисерът на думите
покрива снимката на съпругата, към бузата й
закарфичил мушицата на съмнителна дата.
По-нататък – снимката на сестрата. Той не щади сестрата:
иде реч за достигнатата широта!
И гангрената се изкачва по бедрото чернеейки
като чорап на девица от вариете.
Когато декември притисне гърдите
Като наколенник на дакийски легионер
И глутниците се спуснат от север
По замръзналата река татко
Няма по хубаво от мълчанието ти
Няма по-хубаво от ръцете
И мълчанието ти
Защото токът оставя следи – зима е.
В нещо от дърво замръзвайки в полето,
по минувачите разбираш, че си вкъщи.
Какво да кажеш привечер за бъдното, щом
възпоминанието в нощната тишина
за топлината на твоите – пропуск – когато заспиш,
тялото хвърля от душата
върху стената като сянка на стол
върху стената привечер свещ,
и под покривката с небе, свлечено към гората,
над кулата на силоза, лъснат от крилото на кос,
не ще избелиш въздуха с бодливия сняг.
Това е поредица наблюдения. В ъгъла е топло.
Погледът оставя следа върху предмета.
Водата представлява всъщност стъкло.
Човекът е по-страшен от скелета си.
Зимна вечер с вино насред нищото.
Веранда, затисната от плачеща върба.
Тялото почива върху лакътя
като морена, изоставена от ледник.
Иззад мекотелото на пердето след хиляда години
ще ме извлекат с избил през ресните
отпечатък на „лека нощ“ от уста,
нямаща на кого да го каже.
Северът натрошава метала, но щади стъклото.
Учи гръкляна да произнесе „пусни ме да влеза“.
Студът ме възпита и сложи перото
между пръстите, за да ги стопля в шепа.
Замръзвам и виждам как зад моря
слънцето залязва и няма жив човек наоколо.
Я токът се подхлъзва на леда, я самата земя
изведнъж се закръгля под тока.
И в гръкляна ми, където се полага да има смях,
или реч, или горещ чай,
все по-отчетливо се чува снега
и чернее „сбогом“ като ледоразбивач.
С красавица опичайки нещата,
покрай стената на затвор, където си лежал години три,
разплисквайки калта, ти да летиш с такси
с бутилка в мрежичката – това е свободата!
Гъделичка ноздрите невският вятър.
Съдбата на роднините съзнанието не гризе.
Ах! сънародник може само
да постигне очарованието на тези редове!..
Първо в пропастта падна столът,
после се сгромоляса нашето легло,
после – масата ми. Аз я бутнах
сам. Не искам да го крия.
След нея – читанката за първи клас,
цялото семейство, събрано на снимка.
После камината и четирите стени.
Останахме палтото и аз.
Сбогом, скъпа. Свали халката,
поръчай Бурда моден.
И можеш да се изплюеш в лицето на онзи,
който ще заеме мястото ми.
За пореден път
Безапелационно доказа
На правилното място
В точния момент че
Не ставаш
Първият път игра балет за малолетни
Правеше се на клоун след нокдауна
Сега ти остана само ролята
На старец правещ се на пич
Пред млад негър
Това беше последната ти възможност
Провали се в цял ръст с идиотска почуда
Отново оправданието ще е
Че това е таванът ти и на сънародниците
Че падна славно
Венци го каза нелеп си
Като мач на септемврийска слава
И реал мадрид нека ти го кажа
И аз като стар провалил се негър
Не превръщай провала си в победа
На всички провалили се
Не ставаш
Тя влиза и пита
Няма ли да излизаш
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя пак влиза и пита
Ще излизаш ли
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза за трети път и пита
Ще излизаш ли до края на деня
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза и пак пита
Нали няма да излизаш вече
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза и пита
Няма да излизаш
Но всъщност казва
Няма да излизаш
Лека нощ.
А всичко можеше да е
Толкоз просто и логично
Достатъчно беше просто
Да ме боготвориш
Това е дар небесен
Както казва хармс
Беше ти дадено
Да ме боготвориш
Що ти беше цялата тая
Мъчителна работа
С любовта нали се бяхме разбрали
Правим поезия
От рижи момичета
vs. archives 