vs. archives

Да не си посмяла
Вече никога
Да ми повишаваш глас

Не съм ти равен
Само любовта ме правеше
Такъв.

Вдигни очи
В края на пътеката
Жълтее ръждиво
Катерушката глобус
От детството
На астматично дете.

Старост е когато данте
Завършва божествена комедия
Старост е когато ти мине през ума
Дали да не пикаеш седнал
Старост е когато дъщеря ти
Вече е по-висока от теб
Старост е когато младите момичета
Почват да смятат че им се полага
Заплащане в пари внимание любов
Старост е когато почваш да мислиш
Как ще живеят дъщерите ти когато няма
Да можеш вече да полагаш грижи за тях
Старост е когато видиш себе си
В ходещите зиме по бански на витоша
Старост е когато напълно съвпаднеш
С баща си който е на небесата
Старост е когато марковите маратонки
Екипи снаряжение са кръпки на плътта
Старост е когато смятат че вече могат
Да те шантажират със самотата
Старост е когато приемеш
Блаженството на сълзите и поражението
Старост е когато целунеш с влъхвите
Голото краче на младенеца

Старост е когато си готов
Да пишеш рай.

Сине! Ако не съм мъртъв, това е
защото без да щадя струни и тъпанчета,
в мен крещи всичко детско: детето
самò се страхува да излезе в тъмното.

Сине! Ако не съм мъртъв, това е
защото на пламенната младост – аз съм млад –
с живите й органи студа на толкова
далечни палестини не й го побира ума.

Сине! Ако не съм мъртъв, това е
защото възрастният не вика за помощ.
Прекалено горд съм, че да се захващам сам
с неща, предписани на Бога.

Сине! Ако не съм мъртъв, това е
защото близостта на смъртта няма да унижа с лъжа:
прекалено стар съм. Но и отблизо не виждам там
за сърцето си избавление.

Сине! Ако не съм мъртъв, това е
защото знам, че няма да те срещна в Ада.
Апостолът – на неговата воля не противореча –
няма да позволи да внеса чума в Рая.

Сине! Аз съм безсмъртен. Но не като оптимист.
Безсмъртен съм като животно. Което е по-строго.
Всички вълци за ловеца си приличат.
А смъртта е страшно лош физиономист.

Грехота е да търсиш отговорност от разрушени орбити!
Но по-добре да се гърча под укорите ти,
отколкото да не ме познаеш приживе.
Чуй ме, сине, баща ти не е убит.

Не миришеше на урина и старост
Санитарките пипаха внимателно с латексовите ръкавици
Санитарят беше едро здраво и любезно момче
Апаратът за кислород уютно бълбукаше
Силиконовият шлаух закрепен за носа
Му придаваше вид на същество от бъдещето
В полуотворените от изтощение или младенческо блаженство
Уста няколко изгнили зъба.

Не разбирам
Но вече е късно
За разбиране.

Никога не съм крил
От жените които харесвам

А аз харесвам сияйните
Кучки които обичат живота

Че поезията е свобода
От живота т.е. смърт

Взимаха го за поетическа волност
Или номер на сваляч знам ли

Не е.

Ако беше друга каза тя
Щеше да те ошушка до шушка

Оценявам го премълчах неразбиращо
Просто ми върни книгата

Която ти дадох преди да знам
Че си държанката на бодлер

Боготворя го но книгата е
На приятелка.

След като успях да се изолирам от хората,
искам да се изолирам от себе си.
Не стобор от дялани върлини,
а огледало тук ще свърши по-добра работа.
Съзерцавам навъсените черти,
четината, издатините на брадичката…

Решетка за увивни растения между развеждаща се двойка
май е най-хубавият вид преградна стена.
През прозореца в нея се завира свечеряването,
крайчецът на угар с огромни скорци
и езеро – като пролом в стената,
увенчана с елхови зъбци.

Току-виж от езерните дупки
или изобщо – от всяка локва
ще пропълзи тук външен свят.
Или пък този ще изпълзи навън.