Из Пепелта на Грамши (Смъртта. Антология)
Не е майски този нечист въздух
който прави тъмната и чужда градина
още по-тъмна или пък заслепява
със слепи проблясъци
………………………………………….
Разлива смъртоносен мир
лишен от любов като съдбите ни
сред старите стени този есенен
май. В него сивотата на света
краят на десетилетието, който ни явява
приключило насред останки, дълбокото
наивно усилие да се пренаправи живота.
Тишината прогнила и безплодна
…………………………………………….
Ти млад, през онзи май, когато грешката
бе още живот, през онзи италиански септември
добавящ към живота поне плам
…………………………………………….
Като бедните беден, вкопчвам се
като тях в унизителни надежди
като тях, за да живея, се боря
всеки ден
……………………………………………………
на животинското дъно
Авторитет и Анархия
…………………………………………………….
И усещаш как в онези далечни
същества, които – живи – крещят, смеят се
в колите си, в тези мизерни огромни
кооперации, където се потребява неверния
и експанзивен дар на съществуването –
този живот не е друго освен побиващи тръпки,
телесно, колективно присъствие.
Усещаш липсата на всяка истинна
религия; не живот, а оцеляване –
може би по-радостно от самия живот – подобно
на народ от животни, в чийто таен
оргазъм няма друга страст
освен всекидневната работа
…………………………………………………….
Диадеми светлина, които чезнат
проблясващи и студени с тъга
почти на море… Малко остава до вечеря
блестят редките квартални автобуси
с гроздове работници по вратите
………………………………………………………
Нима ще поискаш, умрял без украса
да изоставя тази безнадеждна
страст да съм в света?
………………………………………………………
Напускам това място, оставям те в свечеряването
макар и тъжно, тъй сладко спускащо се
за нас, живите, с восъчната светлина
……………………………………………………….
Животът е шумолене, и тези
изгубени в него, ведро го губят
щом им изпълни сърцето – тук
окаяни се наслаждават на вечерта – и в тях
обезоръжени, с мощ за тях митът
се възражда… Ала аз, със съзнаващото сърце
на откриващ живот само в историята
ще мога ли някога пак да се трудя с чиста
страст знаейки, че нашата история приключи?
PPP
