Проф. Òскар Амалфитано (1942–?), чилийски литературовед и философ от италиански произход, е персонаж, който извървява дълъг меандричен път в рамките на корпуса от произведения на Роберто Боланьо. Първата му поява като протагонист е в Неволите на истинския полицай, последната – в 2666. Епизодично и мимоходом гласът на Амалфитано се мярка в хоровата част на Дивите детективи, захранвайки с идеи, жестове и реплики финалния му протагонизъм.
Между изходния и финалния протагонизъм на Амалфитано се забелязват, изразявайки се с академичния ъндърстейтмънт на испанската Уики-статия за Неволите на истинския полицай, „някои ясно изразени разлики между персонажите, специално с оглед на сексуалните наклонности на Амалфитано“.[1] Уики-авторът вероятно има предвид експлицитната фабулна и реторично пищна хомосексуалност на изходния Амалфитано, който за прегледност условно ще обозначим с А1, от една страна, и латентната „неосъзната“ такава, проявяваща се в слухови халюцинации – Бахтин би казал „двугласие“ – на А2 от 2666.
Всъщност както при А1, така и при А2 хомосексуалността е достатъчно „ясно изразена“, и то не само за фена на 2666, познаващ предисторията на посмъртния магнум опус, неразделна и съществена част от която е Неволите на истинския полицай. Двугласието на говоренето за хомосексуалността на А2 – която според испанската Уики-статия би трябвало отчетливо да го оразличава от А1 – всъщност е пределно недвусмислено. „Но гласът се върна и този път му каза, примоли му се, умолявайки го да се държи като мъж, а не като педал. Педал ли, попита Амалфитано. Да, педал, мека китка, путка човек, каза гласът. Хо-мо-сек-суалист, каза гласът. Веднага след това го запита дали случайно е един от тия. От кои, ужасèн попита Амалфитано. Хо-мо-сек-суалист, каза гласът.“ (DSSS: 266).
И все пак ясно изразена разлика с оглед на сексуалните наклонности между А1 и А2 е налице – и тя е в ужасеността на А2 от неосъзнатите му сексуални наклонности. Хомосексуалността на А1, ако я сравним с тази на А2, е израз на „потресаваща свобода“. Силната формулировка е на Игнасио Ечевария, която на български звучи още по-силно, отколкото в свикналия на барокови ексцеси оригинал, се отнася до изразните средства и похвати, използвани в Неволите на истинския полицай. Тя обаче спокойно може да бъде приложена и към социокултурния контекст, в който се възприема и пресъздава хомосексуалността от страна на един латиноамерикански хетеросексуален автор.
Нека познаем от три пъти какво би си помислил българският читател за сексуалната ориентация на Боланьо, ако експериментално си представим, че той е български писател. Мисля, че ще познаем от първия път, че българският читател би сметнал този имагинерен български Боланьо от раз, от воле за отявлено, меко казано, хомосексуален. Женската фигура в 2666, която подтиква журналист да пише за убийствата на жени в Санта Тереса, формулира ситуацията най-добре: „Тази страна на мачовци, както добре знаете, винаги е била пълна с педали.“ (DSSS: 760-761) Тази страна: Мексико ли, България ли?
Ако вземем предвид пословичния и реален мачизъм, традиционен за конкистадорско-каудилисткия социокултурен субстрат на Латинска Америка, българската ситуация не е лишена от странност. Какво се оказва: да не би трезвото и все пак европейски „бяло“ възприятие на хомосексуалността по тези земи успява да надплюе по алергична реакция традиционния расово синкретичен латиноамерикански мачизъм? Лично мен винаги ме е учудвала и стряскала странната българска симбиоза между битовата толерантност и лова на вещици на хомосексуалността тъкмо в академично-артистичните среди.
Под път и над път, под всеки камък спи тук някаква скрита и скривано злепоставяща хомосексуалност, все едно живеем още във времето на юридическото й криминализиране и великите скрити всеизвестни Парцалев и Васко Кеца. На когото не му стиска да бъде открито хомосексуален, продължава да търси, мравешки пъплейки по някаква лента на Мьобиус, навсякъде чуждата хомосексуалност.
***
Както в поезията на Боланьо (драстично експлицитно), така и в прозата му (достатъчно експлицитно, преди всичко в Неволите на истинския полицай) имаме тематизация и плътно описание на хомосексуални актове. Добре си спомням още от героичните времена, когато превеждах поезията му, че пропуснах едно стихотворение, което ме порази, но не успях да разбера сюжета и персонажите, а става дума за дълго повествователно стихотворение, не исках „поетически“ да домислям високата му трезва проза. Бях забравил заглавието, мислех, че в него са изведени двамата любовници, не се оказа така, но бързо го открих по обема и спомена, че стиховете бяха сравнително къси. Хем дълго повествователно стихотворение, хем къси стихове. Препрочитайки го сега, ми хареса още повече, но пак не разбрах разказа.
В случая обаче са от значение описанията на експлицитно хомосексуални актове като поетически надхвърлящи еквивалентни такива, за да се изразим по Дьо-Садовски административно, в хомосексуалната сюжетна линия в Неволите на истинския полицай. Ще си позволя да цитирам пространно „Отново се срещаме“ (Reencuentro) като емблематичен пример на стихотворение от хетеросексуален – или поне неаутнал се и неприпознат от ЛГБТ общността като техен – латиноамерикански автор. „Двама поети на 20 и 23 години,/ Голи в леглото пуснати щорите/ Се сплитат, смучат си зърната и куровете/ Надървени, сред стонове/ Смътно литературни“ (PR: 423, без инверсия в оригинала); „Докато 20-годишният поет набримчва с два сухи удара/ 23-годишния поет и този изпъшква уф уф,/ Един 23-сантиметров кур като железен червей/ В ректума на 23-годишния поет,/ И устата на 20-годишния поет се впива като клечка за уши/ Във врата/ На 23-годишния поет“ (PR: 424).
Стихотворението е дълго, ексцесът и трансгресията продължават: „И поетите крещят/ Дошло им до гуша от толкова истерии:/ Айде свършвай веднъж и шибано завинаги шибаняшкото си четене/ На Раул Сурита[2]!/ И в мига на изкрещяването Сурита!/ Свършват,/ Така че името на националния ни поет/ Е произнесено почти в агония/ Като свободно падане в супата от букви вряща/ На поезията“ (пак там). Е, как да не е. Или, в най-добрия случай: „смътно литературно“ е „хо-мо-сек-суалист“, казва гласът, или по-точно гласовете, били те ресентиментни или доброжелателни. Но тези местни реакции очевидно не вършат работа нито в латиноамериканския контекст от края на ХХ (или началото на ХХІ)[3] век, нито в конкретния случай на Боланьо като първия глобален литературен мит на ХХІ век.
***
Освен че е най-„лирическо“ личният роман – MI NOVELA[4] – на един виртуоз на автофикцията, Неволите на истинския полицай е както каменоломна, така и работилница на големите романи на зрелия и късен Боланьо. Още прологът на романа с неговия бароков ексцес на класификацията на светиите на световната поезия по диференциалните признаци на всички възможни и невъзможни разновидности на хомосексуалността ще бъде използван като античен монолит, вграден в първата част на Дивите детективи, където намира своето доста по-щастливо място. Тези смешни до смърт барокови фойерверки се вписват много по-адекватно в тийнейджърския микрокосмос на началото на Дивите детективи, отколкото в общуването между 50-годишния Амалфитано, открил на стари години своята хомосексуалност, и дефлориралия го млад любовник. Не мога да се сдържа да не цитирам началото на този бароков ексцес, на който е съдено значително по-щастливо бъдеще от Неволите на истинския полицай – в Дивите детективи.
„За Падиля[5], спомняше си Амалфитано, имаше хетеросексуална, хомосексуална и бисексуална литература. Романите, като цяло, бяха хетеросексуални. Поезията, напротив, беше абсолютно хомосексуална. В безбрежния й океан той различаваше няколко течения: педали, меки китки, калинки, драг куинс, хюмнета, педеруги, нимфи, пичаги. […] Уолт Уитман например е бил поет педал. Пабло Неруда – поет мека китка. Уилям Блейк, без никакви съмнения, е бил педал, а Октавио Пас – мека китка. Борхес е бил пичага, ще рече, че ей така изведнъж е можел да бъде педал, и също толкова изведнъж – просто асексуален. Рубен Дарио е бил драг куин, всъщност кралицата и парадигмата на всички драг куинс“.[6] NB: субектът на говорене на цитирания пасаж е хомосексуален, привилегироващ в поезията – като парекселанс, според него, хомосексуален творчески акт – „педалите“ като най-автономно креативната, според него, сред изброените хомосексуални лирически творчески разновидности.
Функцията на каменоломна, от която се извличат цели дискурсивно-поетологически блокове за зрелите и късни романи, която онагледих с пример, препращащ към Дивите детективи, – тази функция е изпълнена от Неволите на истинския полицай в най-голяма степен по отношение на 2666. На първо място, разбира се, от самия протагонист проф. Оскар Амалфитано, който получава в 2666 отделна част – „Частта на Амалфитано“[7]. Макар и най-малка по обем, втората част на 2666 е определяща – заедно с „Частта на Арчимболди“ – за метапоетологическата конструкция на романа.
Петокнижието на 2666, на което вече имах повод да обърна внимание под линия, води началото си от петте части, обозначени с римски цифри, на Неволите на истинския полицай. На Арчимболди в Неволите е посветена ІV-та част, в 2666 – петата и заключителна на намерения (до този момент изгубен и търсен) писател, чието име вече се изписва с испанското ch (за разлика от все още италианското c в Неволите на истинския полицай).
В ранната версия на Неволите, възхождаща още към 80-те и явно доработвана чак докрая, частта за – а не на – Арчимболди все още е най-слабата, писателят все още е французин с инициалите J. M. G. (които така и не се разшифроват), публикуващ твърде, твърде човешко – и най-вече определено неизгубено – в „Галимар“. След появата на по-късния – истински – немски Бено фон Арчимболди френският изглежда като пародия преди появата и в очакване на появата на оригинала.
Същевременно Каролина Лопес, съпругата на Боланьо и настояща вдовица, свидетелства в послесловната „Бележка на наследниците“ (множественото число включва децата им Лаутаро и Александра), че папка с един от ръкописите на Неволите на истинския полицай се е намирала на писалището на Боланьо (срв. SVP: 282) – редом с папките, подразбира се, посветени на 2666 – при постъпването му в болница и съответно в момента на смъртта му.
***
Ако преминем от Неволите на истинския полицай като каменоломна към ранния роман като работилница, откриваме поразителни по своята завършеност – завършеност от късната и окончателна перспектива sub specie aeternitatis на 2666 – формулировки, които в магнум опуса ще бъдат скрити като арматура в железобетона на тоталната проза с нейната привидна лишеност от метапоетологически рефлексии. В Неволите на истинския полицай метапоетологическата арматура все още е оголена като в ранен етап на кофраж със стърчаща гола арматура, незалята още с бетон. „Смъртните случаи без никакъв смисъл (въпреки опитите на автора – посредством причинно-следствени изброявания – да ни демонстрира, че всичко има някакъв скрит и твърд като съдбата смисъл) следват един след друг с ужасяваща монотонност.“ (SVP: 183)
Това е „Частта на престъпленията“ avant la lettre и в орехова черупка: смъртни случаи без никакъв смисъл следват един след друг с ужасяваща монотонност, а повествователят хроникьор се е отказал да демонстрира, че всичко има някакъв смисъл, скрит и твърд като съдбата. Съдбата сега е в (привидно) оголеното от всичко скрито и съдбовно твърдо ядро на криминалната хроника и съдебната медицина.
Ето още няколко примера за разработки от работилницата на Неволите на истинския полицай, които ще се отлеят в бронза на класиката, попкултурната самоочевидност и митопоетическата непроницаемост на тоталната проза на 2666. 1) В ранния роман се появява „негърът“, от който по-късно ще се роди най-светлата, а всъщност черна фигура на журналист от Харлем с недвусмислено обнадеждаващото име Фейт: „Амалфитано научи, че дъщеря му бе изчезнала с един негър“ (срв. SVP: 125). Негърът му е адаш: Оскар Фейт.
2) Историята на митичното селище Вилявисиоса (букв. „разтуреното, разваленото, порочното село“), свързана с белгийския капрал, служил в експедиционния корпус, сражавал се в мексиканската гражданска война на страната на император Максимилиан І и изнасилил (в литературноисторическия факшън на Боланьо) по време на Парижката комуна невръстния Рембо – mon cœur couvert de caporal с играта на думи между вид силен тютюн и воинското звание капрал. От Вилявисиоса са бодигардовете (и pistoleros, наемни убийци), сред които е Лало Кура (за двусмислено звучащата на български фамилия по-долу), далечен наследник на белгийския капрал изнасилвач, който постепенно става онзи „духовен“ полицай, чиято митопоетическа фигура Боланьо разработва още в ранната си поезия и проза.
3) Митопоетическата Роберто-Боланьова фигура на детектива, достигаща до кулминацията си в образа на разследващия полицай Хуан де Диòс Мартинес (букв. Хуан Божи Мартинес) от 2666, е подготвена в експлицитните концептуализации, разработени в Неволите на истинския полицай: „Най-добрата професия на света […], единствената, в която човек е наистина свободен или достоверно, без ни най-малката сянка на съмнение знае, че не е свободен [, е професията на полицая, б. м., ВС].“ (SVP: 252) Твърдението на легендарен полицай (и шофьор дясна ръка на шефа на полицията дон Педро Негрете), който ще премине като персонаж в 2666, небрежно и семпло обединява християнската и стоическата концепция на свободата в една улична мъдрост.
4) Факшънът, свързан с испанския поет Леополдо Мария Панеро (1948-2014), който ще играе като „прокълнат поет“ ключова роля в съдбата на Лола, съпругата на Амалфитано в 2666 (в Неволите на истинския полицай неговата съпруга, вече покойница към момента на действието на романа, се казва Едит Либерман, значително по-симпатична и още твърде далеч от по-късната психотична фигура на съпругата в 2666).
И 5) – но не по Петокнижие – Неволите на истинския полицай припомнят, last but not least, за една неочаквана попкултурна направа при професора: Амалфитано прилича не просто на mad professor, но и на Кристофър Уокън (срв. SVP: 100) с бялата пищна коса на падишах-императора от Дюн 2 на Дени Вилньов. Прилича на него и с езика на тялото на синхронния на Неволите Тарантинов италиански мафиот (Дон Винченцо) от Истински романс (1993). И на Тарантиновия офицер ветеран (капитан Кунс) от Криминале. Тази попкултурна разработка на професора не по-малко неочаквано го превръща в един от култовите Роберто-Боланьови търсещи и изгубени детективи.
***
Изключително важен и осветляващ митопоетически непроницаемия – до степен на митически мрак – свят на тоталната проза на 2666 е все още голият и на практика още неработещ (тепърва пробван дали ще проработи) сюжетен мотив на следенето на Амалфитано от страна на полицията. Пабло Негрете, ректор на Университета на Санта Тереса, моли брата си близнак (буквално, нефигуративно брат близнак) Педро Негрете, шеф на полицията на Санта Тереса, да разпореди външното наблюдение на Амалфитано. Следенето на проф. Амалфитано е възложено на Панчо (Франсиско) Монхе, който в 2666 ще се превърне в не по-малко „духовния“ Лало (Еулалио) Кура. Въпреки неблагозвучието на български, cura на испански е свещеник, както, на свой ред, изходният monje означава монах.
Задънената в Неволите на истинския полицай оголена сюжетна линия на реалното следене на Амалфитано ще се превърне в 2666 в натрапливо-параноичното му усещане, че е следен, докато читателят смята, убеден в налудността на възприятията на професора, че всъщност следят 17-годишната му дъщеря Роза и че полицаи са замесени в серията отвличания, изтезания и групови изнасилвания (тази версия определено не е изключена в „черната дупка“ на ада на „Частта на престъпленията“) на малолетни момичета и жени в Санта Тереса. Неволите на истинския полицай припомнят на отдадения читател на 2666, че полудяващият професор наистина е следен – аз може да съм параноик, но светът (и особено Сиудад Хуарес) е опасно място – без това извънсветово знание да разрушава митопоетическата непроницаемост и митически ужас на вселената на 2666.
Бележки
[1] Срв. „Los sinsabores del verdadero policía“, Wikipedia <https://es.wikipedia.org/wiki/Los_sinsabores_del_verdadero_policía>. Посетено на 26.06.2025.
[2] Raúl Zurita, чилийски поет, съвременник на Боланьо, припознат от него като чилийско „Гого“, лауреат на Националната литературна награда на Чили, която Боланьо така и не получава. Сурита получава тази награда през 2000 г., три години преди смъртта на Боланьо. Наградата е свързана с еднократна сума в размер от 30000 щатски долара и пожизнена пенсия в размер на 1400 щатски долара, срв. „National Prize for Literature (Chile)“, Wikipedia <https://en.wikipedia.org/wiki/National_Prize_for_Literature_(Chile)>. Посетено на 27.06.2025 (б. м., ВС).
[3] В Събраната поезия стихотворението не е датирано, няма библиографска справка за мястото и времето на първата му публикация. Очевидно е inedita, чиято първа публикация Боланьо е предвидил през 1993 г. за Неизвестния Университет, който в крайна сметка излиза четири години след смъртта му.
[4] Цит. по Antezana, S. „Sexta novela póstuma de Roberto Bolaño“, Los Tiempos, 6.03.2011 <https://web.archive.org/web/20130205062222/http://www.lostiempos.com/lecturas/varios/varios/20110306/sexta-novela-postuma–de-roberto-bolano_115956_230013.html>. (Главни букви в оригинала, курсив мой, ВС). Посетено на 27.06.2025.
[5] Името на 21-годишния любовник на Амалфитано е реверанс към кубинския поет дисидент Еберто Падиля (1932-2000). Световен резонанс – преди всичко сред левите писатели и интелектуалци – има т. нар. „случай Падиля“: инсценираната от него радикална „самокритика“ (след престой в затвора и като условие за освобождаването му), представляваща съзнателна пародия на сталинистките показни процеси, срв. „Caso Padilla“, Wikipedia <https://es.wikipedia.org/wiki/Caso_Padilla>. Посетено на 27.06.2025. Че „самокритиката“ на Падиля е била чиста проба гротескна пародия, знам лично от баща ми, Хесус Сабоурин (Jesús Sabourín).
[6] Bolaño, R. Los sinsabores del verdadero policía [2011], Barcelona: „Alfaguara“, 2019, p. 19. Цитирам по това издание по-нататък в текста със сиглата SVP.
[7] Смятам за несполучливо елиминирането в българския превод на думата „част“ в заглавията на частите. Тук не става дума за тавтология, както, на пръв прочит, звучи, а за неразделна част от определението на частите на едно Петокнижие, срв. „Книга Битие“, „Книга Изход“ и т. н. Побългаряването с цел незначителна печалба в стилистичен план се оказва всъщност съществена загуба в концептуален и митопоетически. – Боланьо, Р. 2666, София: „Рива“, с. 990. Прави впечатление, че дори в руския превод – значително по-късен от на практика синхронния български – са запазени определенията „част“ (с промяната от родителен падеж в предложен: „Частта за…“), въпреки типичното за руската преводаческа школа императивно порусяване, срв. Боланьо, Р. 2666 [2022], Москва: „АСТ“, 2023, с. 909. Немският превод също запазва определението „част“ в заглавията – и също така като цяло запазва генитивно-дативната семантика на принадлежност: „Der Teil der Kritiker“, „Der Teil von Amalfitano“, „Der Teil von Fate“, „Der Teil von den Verbrechen“ (в последния случай като изключение „Частта за престъпленията“) и – отново генитивно-дативно – „Der Teil von Archimboldi“, срв. Bolaño, R. 2666, München: „Hanser“, 2009.
vs. archives 