Хиазъм и модернистичен гений
Изследванията на Ани Илков върху Българското възраждане, обобщени в книгата CHIASMUS (Възрожденска културна идиоматика: ХІХ и ХХ век) (2014), представляват единствено по рода си в рамките на българската литературна история начинание, съизмеримо с Дъските на съдбата на В. Хлебников, от една страна, и Пасажите на В. Бенямин, от друга. Подобно на авангардисткия откривател на „чистите закони на времето“, привеждащи в математическа форма съдбите на народите, А. Илков формализира ключовата роля на Възраждането в съдбата на българската модерност чрез топологическата структура на лентата на Мьобиус, в която времената всеприсъстват, образувайки констелации на миналото и бъдещето. Структуроопределящата за изследователския проект на Илков мисловна задача да се схване сегашността като събитийно прегъване на архаика и модерност полага Възраждането в полето на една „праистория“ на българските модерни времена, чийто таен телос и патос е конкретността на утаената в естетическия опит сетивност. Умението да се чете, отговарящо на този телос, предполага една апокатастазисна работа на паметта в бъдещето, доколкото то е отхвърлено и репресирано минало. Следвайки късния Бенямин, плътните описания и близкото четене се практикуват в CHIASMUS в модуса на отявлено антихегелианско събирачество на „парцали“ и „отпадъци“, изметени в криволичещите „пасажи“ на българския ХІХ век от процеса на „ускореното“ ранномодерно дисциплиниране на езика и културата.
Преданият на сетивната конкретност „събирач на отпадъци“ ще открие невъзможната сякаш следа на възрожденската рецепция на Джамбатиста Вико при Иван Богоров, чиято перифраза може да бъде разчетена единствено от един обърнат назад пророк, чиято богата памет осигурява една „малко вероятна“ (Н. Луман) мнемонична непрекъснатост. От поемата „Водороди, Въглероди, Кислороди“, включена в Поля и мостове (1990), до научната проза на CHIASMUS, която също се пише от началото на 90-те, предметните съдържания на ранната българска модерност в тяхната преддисциплинарна полиморфност присъстват в текстовете на Ани Илков със силата на обещанието за събитийно разкриване на истинното съдържание на онзи завръщащ се странен момент на „прегъване“, дефиниран още при първата си поява на политическата сцена през 80-те години на ХІХ век като „карнавал на свободата“.
В най-ранния текст, включен в CHIASMUS, датиращ от февруари 1991 г. и посветен на На Острова на блаженните, Възраждането е видяно като „усложнено, болезнено и разтегнато“ (срв. с. 144) в хоризонта и от хребета на едно време, схващано като „не същото“ (срв. с. 142). В заключителния си вид изследването демонстрира, че тези явяващи се в началото характеристики на възрожденското са били мислени с упорита устойчивост в продължение на повече от 20 години, намирайки не само съответствия в екзистенциално-политическия опит, но и контрапункт в композирането на книгата. Ако възрожденското е „каноничното за тук, за нас“, както е формулирано в Несъвършеният гений (Книга за Константин Павлов) (2010), изкуството на композирането на CHIASMUS настоятелно въвежда имагинерно-апокрифни хетерохронии и хетеротопии.
CHIASMUS работи с хипотезата за един изместено разтегнат български ХІХ век, който „е започнал през 1805 г. с „Житие и страдания грешнаго Софрония“ и е свършил през 1910 г. с „На Острова на блаженните“ на Пенчо Славейков“ (срв. с 36). На две места в книгата А. Илков експлицитно полага като съредни началото на „българския ХІХ век“, поставено от Житието на Софроний, от една страна, и цезурата на Модерността, маркирана от битката при Йена, Феноменология на духа и Средина на живота, от друга. В този контекст Житие и страдания може да се прочете като „творба, писана в годините, когато Хегел скрил в джоба си първия ръкопис на „Феноменология на духа“, побягнал от настъпващите Наполеонови войски – разбирай, от настъпващата Модерна епоха“ (срв. с. 74, курсив в оригинала).
Модерността се мисли в CHIASMUS обаче преди всичко с оглед на императива на сегашността, която задава полето на „политическото описание“, имащо категоричен примат над историческото. „[Т]рябва постоянно да сме в следствията, в сегашностите на нашата теза […] – човекът и светът след битката при Йена (1806), когато, срещайки се с Гьоте […], Наполеон възмутено се провикнал: „Но какво искате от съдбата, политиката е съдбата!“ Модерността дошла тогава (с тези думи!)“ (срв. с. 38). Хронологически първият текст на дългогодишното изследване влиза в книгата именно под формата на композиционния елемент, наречен „политическо описание“, който служи за преформатиране както на литературнокритически, така и на публицистично-политически текстове. Към втория случай спада преносът на политическия коментар „Папски дар под знака на Сатурн“ от първоначалния публицистичен контекст (сп. „Тема“, 3-9 юни 2002) през поетическата (авто)антология Мала АЗиЯ на Душата (2004) и до „политическото описание“, с което в CHIASMUS завършва близкия прочит на Житие и страдания, дълбаещ в сатурново-танатологическия пласт на творбата.
Ако композиционният похват на „политическото описание“ набавя дискретна поредица от „сегашности“, която структурира изследователския сюжет и осигурява интерпретативния примат на настоящето (политическото) над миналото (историческото), дълбинната теоретическа фабула на CHIASMUS предполага поначало непрестанното кръстовидно засичане на архаика и модерност, на блажените и копрофилите, на бащите в синовете/дъщерите и на тях в него, на „родния край“ като пространствена и темпорална фигура. Това схванато като неотвратимо прегъване и Х-видно засичане е дефинирано в самото начало на книгата като „българската епическа машина на времето“ (срв. с. 9), а в края на CHIASMUS е даден своеобразен „граф на желанието“ на тази машина (вж. с. 195).
Волята за формализация на опита на времето, наративно разгърната в „Пролога“ и графически фиксирана в приложената фигура на „BG епическа машина“, включва момент на самоотнесеност, експлициран в бележка под линия в края на историко-теоретичното въведение в проблематиката на темпоралните преходи и трансформации, дадено в „Първа глава“ на изследването. „[З]а да си обясним „епическите машини“, ние построяваме малка епическа машина и я пускаме да работи“ (срв. с. 56, бел. 32). Определението „малка епическа машина“, автопоезисно приложено към изследванията на А. Илков върху Българското възраждане, трябва да се прочете както контрадискурсивно спрямо големите наративи на тълкуване на Възраждането с тяхното „прекомерно осветляване и нарочни патетизации“ (срв. с. 11) на жизнено-световата конкретност, така и в светлината на утопично-футурологичната „далечна посока на мисълта“, зададена първоначално в цикъла „Роботи“ от книгата Етимологики (1996) и продължена в естественонаучния епилог на CHIASMUS.
Концептуалният персонаж, способен да задейства и да понесе – пък било то и иронично – работата на тази „малка епическа машина“, е недвусмислено посочен от Ани Илков: това е „модернистичният гений“ (срв. с. 56, бел. 32). Съществен принос на изследванията на А. Илков върху Възраждането е значителното отместване на долната граница на българската естетическа модерност до синхронизирането на Раковски и Бодлер (срв. с. 30). Конструкцията на „модернистичния гений“ обаче предполага едно по-неопосредено прегъване на архаика и модерност. „Така се поражда модернистичният „гений“. Той е винаги „леко тъмен“ […] гледано в широк исторически периметър, от 50-те години на ХІХ век, та чак до 20-те на 20-ти, през различни стилово и жанрово творби, смътно-мистичната фигура на Боян Магесника минава за българския гений повече, отколкото Иво Доля“ (пак там). Фигурата на Боян Магесника занимава А. Илков от времето на сп. „Български месечник“ (1997-2000), но едва в CHIASMUS тя придобива експлицитния статут на концептуален персонаж, изведен в епиграфа на книгата и ангажиран с онзи мистичен подтекст, чието място е в бележките под линия. „[Р]азбирането на В. Пундев за мистиката на „творческата интуиция“ (на „гения“ очевидно) в есето му за Боян Магесника, дискретно диктува иронично-мистичния тон (тембър по-скоро) на нашето критическо изложение и хипотеза“ (с. 56, бел. 32).
Модернистичният гений като концептуален оператор на епическата машина, конструирана в CHIASMUS, е този, който е в състояние да отговори на вечновъзрожденското „митично поробване на личността“ (В. Бенямин) чрез констелационното преобръщане на всяка темпорална перспектива, постигайки всеприсъствието на времената и надмогването на Историята с нейните пещери от частно време. В крайна сметка той е седиментираната памет, осигуряваща непрекъснатост под формата на един перпетуум мобиле на прегънатото дълго време. Реторическата фигура на хиазъма, чието прилагане към праисторията на българската модерност предполага възможността за темпорално обръщане, има за субект концептуалния персонаж на модернистичния гений с неговата „болка по невъзможното“.
Приложение
„Болгария была завоевана турками в битве при Тырнове 17.VII.1393 года; через З11 дней ее посетило обратное событие: она получила освобождение на Берлинском договоре 13.VII.1878. Здесь законом 3n связаны точка порабощения, цепей на руках, и точка освобождения.“ (В. Хлебников Доски судьбы. Лист 1)
