„Рядко, да не кажа почти никога, български писател се е радвал още приживе на толкова топло и дълго признание в собственото си отечество. Много е трудно да продължиш да живееш с товара на такова признание и любов.“
Георги Господинов
Георги Господинов е тазгодишният носител на Вазовата награда, която се присъжда на 9 юли, рождената дата на патриарха на българската литература.
„Да живее България!“ вика Станишев.
Да здравствует Газпром! – му отвръща ехото, пазещо тайната на българосъветските му магарешки уши.
Пустотата на пътя
осеян в нощта
с фосфоресциращи медузи
на бензиностанции огнените стълбове
водещи в пустинята
на повторението пясъчната струйка
тя тихо изтича
покрай теб преминава
китообразна сянка на тир
тирообразна сянка
на белезникав кит
нощна смяна в призрачна фабрика
разпридане на неизтъкан текстил
Por eso suplicamos a Dios que nos libre de Dios
Хулио Кортасар Игра на дама (1963)
Има една самотна нощ в Мъжът без свойства, в която Улрих отваря прозорците към заснежената градина и после, както е по пижама, излиза навън, за да „почувства студа в косите“. Той пристъпва в тъмнината сред стволовете на дърветата, противни и влажни като червеи и същевременно подканящи да ги прегърнеш и да се свлечеш със сълзи долу в корените им, което той не прави, но усеща повика. Покрай оградата на градината минават закъснели минувачи, в чиито очи навярно изглежда неуместно изстъпен в сюрреалистично отчетливите цветове на червената пижама сред черните стволове, но той уверено се връща на алеята и относително доволен се прибира, „защото ако нещо бе запазено за него, то сигурно бе нещо изцяло друго“.
http://kultura.bg/web/ако-се-каже-за-бога-че-е-то-това-би-било-н/
Тази книга допуска наличието на определени теологически закрепени геополитически основания на естетическата нееманципираност на българското отношение към света. Имам предвид калокагатийния златен фон на византийската естетика, крепяща дълбинната геополитическа ориентация на България и имунизирана сякаш спрямо възможните обрати в самата геополитическа ориентация. Ако в иронията на конкретни събития проблясва някакво познание, което по правило или принцип е недостъпно, за мен това са царете католици на България, целуващи ръцете на православните патриарси, католическите кесари, управляващи чрез калокагатийната естетика на православието, перфидната политическо-естетическа симбиоза на католическия папоцезаризъм и православния цезаропапизъм. Иронията става неудържима и съзнанието смазващо нещастно, когато сякаш по стечение на обстоятелствата православният патриарх и царят католик са интронизирани и толерирани от комунистите. Великден ще бъде Първи Май. Ще бъде: византийска естетика, превърната в путинска политика, нефтено-газовата и урановата аура на византийската естетика. След края на 90-те византийската естетика за пореден път победи над относително плахите опити на модернистите в политиката и на поетологически отдиференцираните проекти на авангарда в литературата. Петнайсет години по-късно можем да констатираме, че мисията сред езичниците, били те православни комунисти, постмодернисти, литературни PR-агенти, лайфстайл специалисти, изследователи на книжния пазар, заебали това, което не е, заради това, което за кой ли път винаги още не е в България, – мисията сред езичниците се провали.
В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.
на Владимир Градев
Дебелите спят
Единият Дебел:
Дебелият на Любовта
Другият Дебел:
Дебелият на справедливостта.
Костите пращят. Има луна.
Чувам дишането им:
На Дебелия на Любовта
На Дебелия на справедливостта.
(Дебелите спят)
Дебелите спят
Единият Дебел:
Дебелият на Любовта
Другият Дебел:
Дебелият на справедливостта.
Костите пращят. Има луна. Аз не спя.
Пазител на съня
На Дебелия на Любовта
На Дебелия на справедливостта.
Направена от мек варовик
Патиниран от сребристи лишеи
Всред заблатено шадраванче
Някога било фонтан
Тя седи загледана
В налетите си бедра на селско момиче
От стъпалата й невидели земя и прах
Отдавна се е оттеглил
Плисъкът на водата
Загадката на погледа
Плъзгащ се по свенливо заголените крака
И опиращ в изумрудения жабуняк
Изравненият с умиротворението му
Античен късносоциалистически отчупен нос.
Първо е старческото тяло
С него се раждаме
Изпитото съсухрено дупе
Чаталът на дланта
Подхваща под мишниците като разпятие
С лице към кръста
Над коритото от неръждаема стомана
После недоносеното мършаво телце
Налива се с гривнички
Показалец неизменно стърчи
От пухкава ръкавица
Сочещ небето
Или бъркащ радостно отчаяно между краката
Тежестта расте
Къпането на младенеца
Трябва да се повери
На силата на бащите
Докато държи гуменото китче
Един ден се ражда
Тялото на жената
Господарката на водите.
на Яна
Отплавала ли съм или откарана
На врязания като мълния в морето остров
Един математик сразен от Бога
Казвал, че всички вече сме на кораба
Преди да сме решили да отплаваме
Пътувам нощем понякога сама
Понякога с напълно непознати
Очите ни сини, косите ни черни в нощта
Бащите ни изгубили са паметта си
На сутринта посрещат ни след лабиринта
На сънищата и водите
Войници с медни шлемове маски
Като лъщящите лица на мравки.
