vs. archives

Ще поставим паметник
в края на дълга градска улица
или в центъра на широк градски площад
паметник
който ще се впише във всеки ансамбъл
защото ще бъде
малко конструктивен и много реалистичен.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.

В подножието на пиедестала
ще направим цветна леха
а ако бащите на града позволят –
малка градинка
и нашите деца
ще замижават срещу охраненото
оранжево слънце
смятайки фигурата на пиедестала
за всепризнат мислител
композитор
или генерал.

В подножието на пиедестала – гаранция –
всяка сутрин ще се появяват
цветя.
Ще поставим паметник
който на никого няма да пречи.
Дори шофьорите
ще се любуват на величествения му силует.
В градинката
ще се уговарят срещи.
Ще поставим паметник
покрай който ще бързаме за работа
около който
ще се снимат чужденците.
Нощем ще го осветяваме отдолу с прожектори.

Ще поставим паметник на лъжата.

на Дмитри Бобишев

Прословутата игла в не по-малко достославната купа сено
в градския полумрак, полусветлина
в градската врява, плисък и стон
тънката песничка на смъртта.

Горната светлина, горната светлина на улиците
все изрисува за нас този град и тази вода
и кратко изсвирване край фасадите сбутани
излитащо нагоре, излитащо на свобода.

Момиченце-памет броди по града, дрънчат в ръката й монети
мъртви листа кръжат като изпаднали рубли
над рекламните табла тънки самолети излитат в небето
като градски птици над железни кораби.

Грамаден дъжд, дъжд на широките улици се лее над март
като в онези дни на завръщане, незабравими.
Сега ти вървиш сам, вървиш сам по асфалта
и срещу теб летят блестящи автомобили.

Ето, и животът минава, светлината мръкне над залива
прошумолява с рокля, трака с токчета, многоименен
и ти оставаш с този народ, с този град,  с века си
да, един срещу друг, оставайки детето, което си бил.

Момиченце-памет броди по града, настъпва вечер
лее се дъжд, да я изтискаш – толкова мокра е.
Момиченцето-памет стои пред витрините, гледа бельото на столетието
и безумно свирука този вечен мотив насред плисъка на живота.

„среща с малката смърт“
(Гарсия Лорка)

Малката смърт на кучето.
Малката смърт на птицата.

Нормалните размери
на човешката смърт.

Да се простим.
До нови срещи в гроба.
Наближава нашето време.
Е, и какво?

Ние не победихме.
Ще умрем на арената.
Толкова по-добре.
Няма да оплешивеем
от жени, от препиване.

… А небето над Колизея
е също толкова синьо
както над нашта родина
която напразно напуснах
заради истини
и също
заради богатствата на римляните.

Впрочем
не ни е жалко.
Нима е за съжаление?
Просто изглежда така
подредили са се планетите…

Наближава нашето време.
Хората вече насядаха.
Ние ще умрем на арената.

Хората искат зрелища.

Бяло небе
се върти над мене.
Сива земя
тропоти под краката.
Отляво дървета. Отдясно
поредното езеро
с брегове дървени
с брегове каменни.

Аз измъквам, изскубвам
крака от блатото
слънчице ме осветява
с мънички лъчи.
Полеви сезон
на петдесет и осма година.
Усещаш –
това е твоето начало.

Още е жив Доброволски
усмихва се, по града крачи.
В римите дактилически
все още не се ориентирам.
Към Бяло море
аз бавно път си проправям.

На север текат реките.
По реките – водата до пояс – се влачат момчетата.
Бяла нощ над нас
мъжди лекичко.
Аз търся. Аз правя от себе си
човек.
И ето намираме
измъкваме се на крайбрежието.

Възсин вятър
долита вече до нас.
Във вода земята прехожда
с кратък плисък.
Аз вдигам ръка
и глава вдигам
и при мен идва морето
с цвета си белезникав.

Кого ли помним
Кого ли сега забравяме
Какво ли струваме ние
Какво още не струваме –

ето стоим край морето
и облаци преминават
а нашите следи
водата покрива.

И тя каза:
мразя мъжете, които започват нещо
и не Го довършват
И тя видя
Че е добро

на паметта на Фредерико Гарсия Лорка

Съществува нещо като легенда,
че преди разстрела той видял
как над главите на войниците се издига
слънцето. И тогава той произнесъл:
„Все пак изгрява слънцето…“
Може би това е било начало на стихотворение.

Да запомняш пейзажи
зад прозореца на женски стаи
зад прозореца на апартаментите на роднини
зад прозореца на кабинетите на сътрудници.
Да запомняш пейзажи
зад гробовете на единоверци.

Да запомняш
как бавно пада снега
когато ни призовават към любов.
Да запомняш небето
лежащо на мокрия асфалт
когато ни напомнят за любовта към ближния.
Да запомняш
как пълзящите по стъклото мътни потоци на дъжда
изопачават пропорциите на здания
когато ни обясняват какво трябва
да правим.

Да запомняш
как над безпрютната земя
разпростира последните прави ръце
кръст.

През лунна нощ
да запомняш дългата сянка
която хвърля дърво или човек.
През лунна нощ
да запомняш тежките вълни на реката
блестящи като гънките на износени
панталони.
А на разсъмване
да запомняш белия път
от който отбиват конвоирите
да запомняш
как изгрява слънцето
над чуждите им тилове.