vs. archives

Да не се осмелява дръзкият мрамор
да е бъбриво престъпване на всемогъществото на забравата
многословно изброявайки
името, съжденията, събитията, отечеството.
На толкова дрънкулки присъдата е мъглата
нека не казва мраморът това, което хората премълчават.
Същността на живота приключен –
тръпнещата надежда
безмилостното чудо на болката, почудата на насладата –
винаги ще пребъде.
Сляпо настоява на трайност душата произволна
осигурена й всъщност в живота на другите
когато си едновременно огледалото и отклика
на недостигналите времето ти
и други ще бъдат (и сега са) твоето безсмъртие на земята.

Освободен от памет и надежда
безпределен, абстрактен, почти бъдещ
мъртвецът не е мъртвец – той е смъртта.
Като Бога на мистиците
за Който трябва да се отрекат всички предикати
мъртвият, вездесъщо непричастен
не е друго освен загубване и липсата на свят.
Всичко негово си присвояваме
не му оставяме един цвят, една сричка –
тук е дворът, който очите му вече не споделят
там е тротоарът, където причакваше своята надежда.
Дори мисълта ни
би могъл да я мисли също и той
поделили сме си като крадци
притежанието на нощите и дните.

По-долна от бордей
месарницата изчервява улицата все едно е оскърбление.
На тезгяха
сляпата глава на крава
председателстваща вещерското сборище
на груба плът и сетни мрамори
с далечното величие на идол.

Махагонените мебели вечно продължават
посред нерешителността на броката
постоянната си раздумка.
Дагеротипите
заблуждават с лъжливата си близост
на времето, спряно в огледало
и пред погледа изпитателен се изгубват
като ненужни дати
на размити годишнини.
От дълго време
скръбните им гласове ни сподирят
и сега едвам достигат
начеващите утрини на детските ни години.
Светлината на днешния ден
възпламенява стъклата на прозорците
от улицата на вик и шемет
и загърбва и сподавя слабия глас
на предците.

Дворовете и тяхната пълна увереност
дворовете, закрепени
на земята и небето.
Прозорците с решетка
през която улицата
става позната като нощна лампа.
Дълбоките спални
където с тих пламък гори махагонът
и огледалото с крехки отблясъци
като дълбоки тихи води в сянката.
Тъмните кръстовища
хвърлящи копия на четири безкрайни разстояния
в предградия на тишината.
Назовах местата
където нежността се пролива
и съм сам и със себе си.

Никой не видя красотата на улиците
докато със страшен глас
зеленикавото небе не се сгромоляса
в падане на вода и сянка.
Бурята бе единогласна
и презрян предстана светът пред погледа
но щом дъга благослови
с цветовете на прошката свечеряването
и миризма на влажна земя
даде дъх на градините
ние се впуснахме да вървим по улиците
като по възтановено наследство
и бяха щедри на слънце стъклата
и върху блестящите листа
изрече трепетното си безсмъртие лятото.

С приближаването на вечерта
двата или три цвята на двора се умориха.
Тази нощ луната, бистрият кръг
над своето пространство не властва.
Двор, затворено в русло небе.
Дворът е склонът
по който небето в дома се излива.
Тиха
вечността чака на кръстовище на звезди.
Приятно е да живееш в тъмното приятелство
на арка, лоза и кладенец.

Полусянка на гълъба
нарекли евреите началото на вечерта
когато сянката не затруднява стъпките
и идването на нощта се предусеща
като очаквана и древна музика
като приятно спускане по склон.
В този час, когато светлината
е фина като пясък
попаднах на непозната улица
откриваща се с широта и благородство на тераса,
нейните корнизи и стени
с меки цветове като самото небе
трептящо в дъното на перспективата.
Всичко – неголемите къщи
скромните балюстради и чукчета на вратите
очакването на момиче някъде по балконите може би –
прониза суетливото ми сърце
с чистотата на сълза.

От един твой двор да съм поглеждал
древните звезди
от пейката под сянката да съм поглеждал
тези пръснати светлини
на които моето невежество не се е научило да дава име
нито да подрежда в съзвездия
да съм усещал кръга на водата
в потайния кладенец
аромата на жасмин и орлови нокти
тишината на спящата птица
входната арка на двора, влагата
тези неща може би са стихотворението.

Улиците на Буенос Айрес
вече са моите вътрешности.
Не алчните улици
несносни от тълпи и шетане
а безинтересните улици на квартала
почти невидими от обичайност
разнежени от полусенки и залези
и онези по-навън в предградията
лишени от милосърдни дървета
където скромни къщици да са там едвам се осмеляват
смазани от незаличимостта на разстоянията
и се губят в дълбокото видение
на небето и равнината.
За самотния улиците са обещание
защото хиляди отделни души ги населяват
единствени пред Бог и във времето,
без съмнение скъпоценни.
На Запад, на Север и на Юг
се простират – и също са родината – улиците.
Дано в стиховете, които чертая
да са закачени тези флагове.