1
Един мъртъв баща би бил може би
Един по-добър баща. Най-добър
Е мъртвороденият баща.
Винаги нова расте тревата през границата.
Тревата трябва да бъде изкубвана
Отново и отново – онази, дето расте през границата.
2
Иска ми се баща ми да беше акула
Разкъсала четиресет китоловци
(Аз бих се научил да плувам в тяхната кръв)
Майка ми син кит името ми Лотреамон
Починал в Париж
През 1871 незнаен
Наистина, той живя в мрачни години.
Времената са станали по-светли.
Времената са станали по-мрачни.
Когато светлината казва, аз съм мракът
Тя казва истината.
Когато мракът казва, аз съм
Светлината, той не лъже.
Чистата ръка остава празна.
Това беше отговорът му.
Той бе мой мъж. Децата ми, каза той
Трябва да ядат. Като тръгна и се продаде
Аз не казах „остани“, не го проследих с поглед.
Така бе, докато спря стрелбата.
И сметката излезе грешна. Две ръце празни
Две ръце кървави и измиване нямаше.
Той бе мой мъж. Но крещяха, когато той
Нагази в реката, за хляб децата ми.
Аз казах „остани“, но не го проследих с поглед.
Броячо на срички мимоходом стихът ти под стъпката на кохортите
Кохортите къде са те Моят стих встъпва във второто хилядолетие
Пътуване към Пловдив. Пътят на кръстоносците.
Марица. Тук бе разкъсан Орфей
С плуг от тракийските жени.
Надолу по реката се носеше пеещият му череп. Реката
Вече няма вода. И реките умират.
Над тракийска могила три гроба
С червена звезда. Комунизмът:
Освободител на живите и мъртвите.
Пловдив. Тримонциум. Филипополис.
На три хълма три хилядолетия.
Историята: гладен труп. Онова вчера
Което на утре посяга с любовта на вампира.
(Кой бе Орфей. В неговата песен няма
Място за плуг.) Александър Велики
Син на Филип, когото в Пловдив не именува никоя улица
Не успя да развърже гордиевия възел.
Да го разсече може всеки, който нищо не е научил.
Щастлив е народът, който погребва мъртъвците си
Студен към надигащата се от гробовете прегръдка.
Слава на героите. Нито сълза за праха.
Жена с куче. Спомен за един криминален случай: гръцки лесничей гледа как една жена се къпе, скрит в гъсталака. Той има очи само за жената, няма поглед за кучетата, с които тя играе и които играят с нея. Жената го превръща в елен, друга играчка за кучетата. Жената гледа как кучетата разкъсват бедрата му, врата, корема, половия орган. Жената вече не е гола, облечена в кръвта му като в кралска мантия.
Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…
Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.
Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!
Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!
Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!
О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!
Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!
1
Онези се изгубиха сами от поглед.
Всеки забрави себе си. Морето изхвърли трупа му
Един ден на някой риф, там птиците се радваха на това
И още няколко седмици живяха от него.
Мнозина се скриха в нощта безпомощно и вярваха, че уж са
Невидими, когато сами не виждаха. Нощта
Им даде закрила и небрежно им взе
Майчински галейки лицата им
Безмълвно техния лик. Във вятъра и шума на водата
Те станаха окайващи се гласове, плашила за птици
Страшилища за деца, развяващи се в коридора нощници
Тресящи се в страх от пристъпи на кикот…
2
И ето вече се издига
По вятъра със смях друго поколение
Сънливци в тъмното, изпояждащи птиците
Единни с тялото си
И господари на неописуеми наслади.
3
И от въздишките на онези
От смях и падение
Храни се слънцето и пие нощта.
Така всеки час обновено се възражда от падение и поглъщане
Това безкрайно усещане
Предопределено за смирените и онези, дето са с чисти сърца:
Да си млад с бликащ екстаз, да остарееш със сладострастие.
