Над истината стоят боговете.
Науката ни е неуспешна имитация
На достоверността, с която те
Знаят, че съществува Вселената.
Всичко е всичко, а над всичко са боговете
Не е бащиния на науката да ги познава
Но трябва да благоговеем
Пред техните облици като пред цветята.
Защото видими за висотата на нашето виждане
Те са също толкова реални, колкото цветята
И на несмутимия си Олимп
Са друга Природа.
Преди нас през същите дъбрави
Мина вятърът, когато се надигна вятър
И листата не говореха
По друг начин, различен от сегашния.
Преминаваме и се вълнуване напразно.
Няма да вдигнем повече шум в битието
От листата на дърветата
Или стъпките на вятъра.
Да опитаме, прочее, с усърдно отказване
Да отдадем усилието си на Природата
И да не желаем повече живот
От този на зелените дървета.
Напразно изглеждаме велики.
Освен самите нас нищо в света навън
Не приветства това величие
Нито без да иска ни служи.
Ако тук, на морския бряг моята следа
В пясъка морето с три вълни изличава
Какво ще стори то на онзи висок плаж
Където море е самото Време?
Когато майките ни
перяха и готвеха
на нощна тарифа
рационализирайки безсънието си
и зли от него
може би бяхме по-богати
отколкото тази септемврийска вечер
когато неясно защо
сякаш за първи път
си даваме сметка, че
сметките за комуникация
надхвърлят цената
на тока и водата
и само непрозрачно ценообразуваното парно
излиза повече
от студената прозирност на телата ни
в това мъртво вълнение.
Следвай съдбата си
Поливай своите растения
Обичай розите си.
Останалото е сянка
На чужди дървета.
Реалността
Винаги е повече или по-малко
От това, което желаем.
Само ние винаги оставаме
Същи със самите себе си.
Приятно е да живееш усамотен.
Велико и благородно е винаги
Да живееш просто.
Болката остави на олтарите
Като обет, даден на боговете, дар за изцеление.
Гледай отдалеч живота.
Никога не му задавай въпроси.
Той нищо не може
Да ти каже. Всеки отговор
Е отвъд боговете.
Но със спокойствие
На Олимп подражавай
В сърцето си.
Боговете са богове
Защото не биват мислени.
Бог Пан не е умрял –
На всяко поле, което разкрива
Пред усмивката на Феб
Голата гръд на Церера
Рано или късно ще видиш
Да се появи там
Бог Пан, безсмъртният.
Не е убил другите богове
Тъжният християнски бог.
Христос е още един бог
Може би липсвалият.
Пан не е спрял да издава
Звуци със свойта сиринга
Драги за слуха на Церера
Облакътил се нейде в полята.
Боговета са същите
Винаги ясни, спокойни
Изпълнени с вечност
И нехайни за нас.
Донасят деня и нощта
И златните реколти
Не за да ни дадат
Деня и нощта и пшеницата
Но с друга и божествена
Случайна цел.
Не допускат боговете нищо повече от живота сам по себе си.
Да отхвърлим, прочее, всичко, което ни въздига
На върхове без въздух за дишане
Вечни, без обаче да имат цветя.
Само на приемането на нещата да познаваме учението
И докато бие кръвта в нашите слепоочия
И не се смразява за нас
Дори любовта, да продължаваме съществуването си
Като стъкла, прозирни за светлината
И оставящи да се стича тъжният дъжд
Вяли без нещо друго наум под горещото слънце
И отразяващи едва.
Назад не се връща, нито, като Орфей, обръща
Своя лик Сатурн.
Суровото му чело признава
Само бъдещето като свое място.
Нямаме друго сигурно нещо освен мига
В който го мислим за сигурно.
Прочее, да не мислим, а да го сторим
Сигурно без всякаква мисъл.
Не дръж нищо в ръцете
Нито спомен в душата
Защото когато ти сложат
В ръцете последния обол
Като ти отворят ръцете
Нищо няма да падне.
Какъв трон, който да дават
Няма да ти изтръгне третата мойра?
Какви лаври, които не вeхнат
Под присъдите на Минос?
Какви часове, които да не превърнат
Телосложението ти в сянка
Какво ще бъдеш, когато отидеш
В нощта и до края на пътя?
Събирай цветя, но ги изпускай
От ръцете едва ги погледнал.
Седни на слънце. Абдикирай
И бъди крал на себе си.
Когато овцете докато траеше зимата
При ежедневно растящото легло от плява
Се прибраха на закрито магарето
Не можеше повече да държи ушите си изправени
Оставаше още преди да почне пролетта
Надлежно да се изрине оборът през онзи ден
На променливи сенки и цветове
Напълно напразно с часове размишлявах
Търсех момента в който се отказах
Каквото и да е да смятам за непреходно
Едно безподобно космическо разочарование
Като налегналото ме преди ме наведе на мисли
Изискващи известно гордо смирение.
Така че сега мога от плещите на дигата
С леко сърце да проследявам зелената кола на дерача
Тя се приближава и отдалечава измама за очите
По извъртащия се често виещ се път
Познавам стареца той не донася никога нищо
От онзи есенен ден когато откара овцата ми
Рано-рано и сякаш виждам с очите си
Когато минава с колата така добре познатия поздрав
Харон опитвам се
На приятелска нога да си остана с него.
Цветята спят дълбоко под снега
Часовници висят на стените и мислят
Всичко се случва като в действителния живот
Едно ежедневие което безразборно те съживява всред
Беснеещи облаци безумни атаки на вятъра
Килимът от плътно преплетена слама добре разтъпкан
Тор парченце по парченце да отдереш с красиви движения
Кожодерство което прави необичайно щастлив
Аз придърпвам шапката от гърбината си от пращящи-
Те плешки искат да ми
Прораснат крилца върху магьосническата вила
Е пирографирано VICTORIA защото или пък макар че
Тя удостоверимо ми принадлежи не знам
Дали съм Виктория или Херкулес.
Трудна работа е при виелица и мраз
Да се справиш с подобни грамади тор
С возило на едно единствено колело
Без да се катурнеш от дигата да стигнеш
Вятърът вие замръзналият кораб-багер
С цветните фенери се различаваше в далечината
Когато начумереното слънце намира сгода
Отново да огрее всичко селският пощальон
Натисна до дъно спирачка даде ми вестника
Си от онзи ден оскъдно известие
От Средната земя откъслеци посмъртни книги
Как ли изглежда събратът през първото си зимно за-
Копаване това го знае всяко врабче.
Стоя посред ландшафт
Наречен минало души на торфокопачи
Военнопленници пресушаващи тресавището
Прелитат през мен смях и скимтене
В заслушания въздух
Планините сено се плъзгат на невидими
Безшумни шейни по леда
Към отдавна изгубени овце
Аз влача количката към ръба на дигата
Изтласквам дръжките в скрибуцащия въздух
Оставям колелото да подскача по стъпалата
На тясна заснежена стълба
Поемам отката
С тяло пак и пак
Разтърсване
Което не ме касае
Ведро без дъно
Се търкаля ли търкаля
От дни по вятъра като
Хайку.
Метнах сеното в яслите
И познах отново цялата ливада
Райграс кукувичи цвят черния оман
Няколко корала от миналото лято
И бях в такова крехко състояние
Което не позволяваше сърцато
Да подрязвам копитата на овцете минаваха
Покрай мен разни неща по реката
И можех да направя връзка (ако трябва в стих)
Черни клони на елшите под носа ми
Зависима любов към зимните
Лишени от листа дървета които често
Ме занимават с намеренията си запокитени вътре
Птици над овцете в чиито
Очи съм аз.
Размитите контури
На горичката от джанки възстари
Чепати каки същински букети от стволове
Сплетени в наръч под преждевременната светлина
Поклащаха се като пламъци
На седемраменни свещници колкото по-мъжделив е
Денят толкова по-ясни са цветовете обърна ми
Внимание на това свраката чието одеяние
Под падащия мокър сняг
Бе чудесно озарено охра и злато
Заклинащият до мен камъш
Пораждаше непреднамерено очакване когато изведнъж
Проклетият ледоразбивач с тътнещи копита
Се спуска от завоя на реката натрошава всичко
Което ми бе от дни най-любимо едно красиво
Гладко примирено в бога огледало за черни образи.
Това е навярно последният ден от живота ми.
Поздравих Слънцето, като вдигнах дясната ръка.
Но не го поздравих, казвайки му сбогом
Дадох знак, че ми е приятно да го видя преди края – нищо повече.
