ІІІ
Нашият живот е река
която отива да свърши в морето
което е смъртта;
там отиват господарствата
направо към своя край
и изчезване;
там реките пълноводни
там другите, средна ръка
и най-малките
като стигнат се изравняват
живеещите от труда на своите ръце
и богатите.
ІІ
И понеже виждаме сегашното
как в един миг си отива
и вече е свършило
ако мъдро размисляме
ще сметнем недошлото още
за вече отминало.
Никой да не се залъгва нека
като мисли, че ще трае
от него очакваното
повече от видяното вече
защото всичко има да отмине
по този начин.
І
Нека си спомни душата заспала,
да съживи ума и се пробуди
за да види
как животът отминава
как приближава смъртта
тъй смълчана;
колко бързо си отива насладата
как дохождаща в спомена
носи тя болка
как в нашите очи
всяко време отминало
по-добро е било.
Не зная защо се моря –
С право бях победен от себе си
никой не беше на моя страна
срещу мен бяхте и вие, и самият аз.
Вие – защото ме намразихте
аз – защото ви обичах
с вашата сила и по моя воля
аз бях победен.
Та аз бях на себе си враг
като така се предадох
кой би посмял да е другар
на врага на себе си?
Докато мислех за вас, госпожо
видях в небесата комета;
това е знак, пратен от Бога
да изгубя страх и да подема
възвестяването на желанието
което волята ми желае
за да не се видя никога така
победен както се съглеждам
в тази мъчителна борба
която водя със себе си.
Замълчах от много боязън
но боя се, че от много мълчание
ще изгубя живота;
така при тъй голяма любов
не знам, бедният аз
как да си намеря цяр.
Веднъж проговорих
и толкова зле от това си патих
че няма съмнение по-добре би било
да бях замълчал; но също мълчах
и страдах така без мяра
че ако още мълча, бих умрял.
Боязънта ми бе такава
че ме превърна в евреин
затова моето дръзновение
повелява да използвам знак.
Виждайки колко малка е наградата
когато по недобър закон живееш
дръзвайки да ви изкажа страданието си
искам да стана християнин.
Вие извършихте предателство
защото ме ранихте заспал
с рана, за която знам
че ще е по-голяма страстта
по още една такава
рана, подобна на нанесената
отколкото болката, болестта
и щетата, причинени ми от вас.
Прощавам ви своята смърт
ала при следните условия:
да извършвате такива предателства
всеки ден хиляди на брой
ала всички срещу мен насочени
защото по подобен начин
не ще ми е приятно да умира друг
защото аз съм го заслужил.
Повече наслада, нежели страдание
раната е, която лекува болест друга.
Който насън печели така
не бива никога да се пробужда.
Както стадо овце мирно дреме
Така мирно дремят в кутийката
Боговете предишни на огъня – кибритените клечки, с божествения горди огън.
Суха капка на жълта главичка върху съчка
Та това е на праотците ужасът –
Дивият бог на пламъка, очите му скръбни
В буря от червени коси.
Падна мълния върху къщата на отците със сламения покрив
Дъбът се разцепи и дими
Жени и деца, старци, чернокоси моми
Косите им се развяваха –
Всички бягат в горите, крещейки, обръщайки се назад, вдигайки ръка към небето
Направо в острите зъби на горските зверове, ухапванията на съскащи гадове
Като обяд за всякака летяща гадост.
Диво пламти пещерата:
Злато тук, зеленина и синева горят с езици.
Пурпурен, със зла зеленина
На побеснели очи с червени ресници
Богът на пламъка, нашляпан от женска вейка
Размахва сопа чепата, изкарва си гнева на селото.
Съседите се нахвърлиха да грабят селото от пещерите си.
Копия и нож, крясъци на войната!
Вик „С нас е бог!“
И всеки краде от бога
Сопа и дълги червени коси.
„Бог не е с нас!“ – плачат в гората
На пламтящото село обитателите.
Като вълк диво виел прадядото
Гледайки как на пепел
Колибата става.
Само въглени горят и съскат.
Нищо повече няма, купчинка пепел.
Гледат с очи на вълци
От тъмнината. Плачи, жена!
Няма я вече колибата мила
С кожите, въдиците, копията
И месото на елените, прекрасно на вкус.
В горите побягна той пъргаво, спасявайки се.
А синовете „Ние сме с нас си!“
Запяха войнствени
И направиха кибритени клечки
Глуповати сякаш
И като че божествени
Покорили така мълнията
Затворили я натясно.
„Ние сме с нас си!“ – запяха сурово те
Все едно пред смъртта.
Да знаете, да ви е известно: „Ние сме с нас си!“
Направиха кибритени клечки –
На боговете питомно стадо
Надвили на огъня божеството.
Тази победа е велика и страшна.
В огнището, в работата
Сведоха мълнията от небето.
Небе буреносно, пълно с облаци –
Първата кутийка кибритени клечки
За света тъй страшни.
Овцете на огъня в руно златно
Мирно лежат в кутийката.
А като пещерен лъв по-рано
Разкъсвали и гризяли хората
Тресейки грива златна.
А аз, алчен за победи
Ще правя сурово
На съдбата кибритени клечки
Безопасните клечки на съдбата!
Съдбата ще запалвам
Топнал в съдбата разума.
„Ние сме с нас си!“ – Кибритени клечки на съдбата.
Клечки от участ, клечки на съдбата.
Кой на мен е другар?
Ще запалвам съдбата
Колкото ми дотрябва
За живота и смъртта.
Първата кутийка
Кибритени клечки на съдбата –
Ето я на! Ето я!
На пролетен Коран
Весел богослов
Тополата ми рано-рано
Чакаше утринни посланици.
На слънцето риболов
В надсветовия син вир
Хвърлила мрежи
Тя ловко лови рева на воловете
И облака сънльо
И на лятната буря мириса свеж.
О, тополо рибар
Със зелена снага
Зелени серкмета
Ти мяташ във висинето.
И ето пролетният бог
(Удивената есетра)
Лежи във всяка лодка
До листа мокър.
Отворила молба: „Небе ми дай“
Зелените уста.
С мрежите за лов на бога
Великата Топола
С удар на рог
Ще плисне в полето
Вълна от синя водка.
Пролет 1919
