vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (9)

След смъртта ми един ден
Светът ще бъде малък за хората
Върху моретата ще издигнат континенти
Ще се направят острови на небето
Ще има голям метален мост опасващ Земята
Като пръстените изградени на Сатурн
Ще има градове големи колкото една страна
Гигантски градове на бъдещето
Където човекът-мравка ще бъде цифра
Число което се движи страда танцува
(Малко любов от време на време като арфа която те кара да забравиш живота)
Градини с домати и зеле
Обществените паркове с плодови дръвчета
Няма месо за ядене планетата е тясна
И машините убиха последната твар
Плодови дръвчета по всички пътища
Използваемото само използваемото
О, прекрасния живот, който подготвят фабриките
Ужасното равнодушие на звездите усмихващи се
Убежище на музиката
Която се изплъзва от ръцете на последните слепци

Скръб скръб по абсолютното и съвършенството
Безутешна скръб, която прекосява изгубените орбити
Противоречиви ритми разломяват сърцето
На главата ми всеки косъм мисли нещо различно

Повдигане от преяждане нахлува в кухината, която се простира от зората до залеза
Прозявка с цвят на света и плътта
Цвят на духа засрамен от неосъществими неща
Борба между кожата и чувството за дължимо и неотдадено достойнство
Носталгия да си кал камък или Бог
Шеметът от нищото падайки от сянка в сянка
Безполезността на усилията крехкостта на почвата

Пратен в изгнание ангел на благоразумието
Защо говориш? Кой иска ти да говориш?
Взриви се песимистичен ала взриви се тихо
Как ще се смеят хората след хиляда години
Човек куче, който виеш на собствената си нощ
Престъпник на душата си
Човекът от утрешния ден ще се подиграе на теб
И на вкаменените ти крясъци капещи сталактити
Кой си ти обитателю на този мъничък звезден труп?
Какво представляват твоите повици за повръщане от безкрайното и твоята амбиция за вечност?
Атом изселен от самия себе си с врати и прозорци в траур
Откъде идеш къде отиваш?
Кой го е грижа за твоята планета?
Жалко безпокойствие
Останки от презрението, което ще изпита към теб
Обитателят на Бетелгейзе
Двайсет и девет милиона пъти по-голям от твоето слънце

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (8)

Векове векове, които живеят стенейки във вените ми
Векове, които се люшкат в песента ми
Които агонизират в гласа ми
Защото гласът ми е само песен и може да се излее само в песен
Люлката на езика ми се люля в празното
Предхождащо времето
И ще запази вечно първичния ритъм
Ритъма, който поражда светове
Гласът на човека съм, който отеква в небесата
Който се отрича и проклина
И иска сметка защо е така и с каква цел

Съвкупният човек съм
Човекът ранен от незнайно кого
От заблудена стрела на хаоса
Извънмерен терен на човешкото
Да, извънмерен и го заявявам без страх
Извънмерен защото не съм буржоа, нито от изморена раса
Варварин съм може би
Извънмерен болник
Варварин чист от рутинни и отбелязани пътища
Не приемам вашите добре подсигурени удобни столове
Дивият ангел съм дето падна една сутрин
В нашите насаждения от понятия

Поет
Антипоет
Културен
Антикултурен
Метафизично животно обременено от печал
Спонтанно директно животно кървящо с въпросите си
Самотно като парадокс
Фатален парадокс
Цвете на противоречията танцуващо фокстрот
Върху гроба на Бог
Върху доброто и злото
Крещяща гръд съм и кървящ мозък
Земетресение съм
Сейзмографите отчитат минаването ми през света

Скриптят колелата на земята
И шествам на кон в смъртта си
Прилепен за смъртта си като птица за небето
Като дата издълбана в растящо дърво
Като името на писмото, което изпращам
Прилепен за смъртта си
Прекосявам живота прилепен за смъртта си
Опрян на бастуна на своя скелет

Слънцето изгрява в дясното ми око и залязва в лявото
В детството ми детство пламтящо като алкохол
Сядах на пътищата на нощта
Да слушам красноречията на звездите
И ораторията на дървото
Сега равнодушието заснежава следобеда на душата ми
Нека звездите се пръснат на шипове
Нека на хиляди огледала се счупи луната
Завръща се дървото към гнездото на ядката
Само искам да знам защо
Защо
Защо
Протест съм и дращя безкрая с грабливи нокти
И крещя и стена с окаяни океански крясъци
Екотът на гласа ми кара да гърми хаоса

Космическа безмерност съм
Камъните растенията планините
Поздравяват ме пчелите плъховете
Лъвовете и орлите
Звездите здрача зорите
Реките и джунглите ме питат
Как е как сте?
И докато звездите и вълните имат какво да кажат
Те от моята уста ще говорят на хората
Нека Бог бъде Бог
Или Сатаната бъде Бог
Или и двамата да бъдат страх нощно незнание
Все тая е
Да е Млечният път
Или процесия възхождаща следвайки истината
Днес ми е все тая
Донесете ми един час живеене
Да падам през света на пълни обороти
Да препускам през вселената към всяко светило
Да потъвам или да се издигам
Запратен без милост сред планети и катастрофи
Господи Боже ако съществуваш го дължиш на мене

Убийте ужасното съмнение
И ужасяващата яснота
Човек с отворени очи в нощта
До края на вековете
Загадка погнуса на заразните инстинкти
Като камбаните на възбудата
Птицелов на мъртви светлини шестващи със стъпки на призраци
Със снизходителните стъпки на ручея
Които отнасят облаците и сменят страната

На килима на небето е хвърлен късметът ни
Там дето умират часовете
Отминалата свита на часовете стоварващи се върху света
Заложена е душата ни
И участта дето излита всяка сутрин
Над облаците с очи пълни със сълзи
Кърви раната на последните вярвания
Когато безутешната пушка на човешкото скривалище
Откача птиците от небето
Виж се там братска твар оголена от име
До водопоя на собствените ти предели
Под благата зора
Дето закърпва тъканта на морските вълнения
Виж там далече иде веригата хора
Излизаща от завода на все същите желания
Ухапани от същата вечност
От същия ураган на блуждаещи заслепления
Всеки носи безформената си дума
И краката му са привързани за собствената си звезда
Машините напредват в нощта на съдбовния диамант
Напредва пустинята с безжизнените си вълни
Преминават планините преминават камилите
Като историята на древните войни
Там върви веригата хора сред илюзорни игри
Към гробния клепач

15 години по-късно „Естествен роман“: mise en abyme на същото

Преди дни прочетох във в. „Капитал“ критически текст на Б. Пенчев за специалното десето издание в лимитиран тираж на Естествен роман на Г. Господинов, отбелязващо 15 години от излизането му. Тогава не му обърнах особено внимание, макар че текстът ми стоеше някак странно с предмета и обема си в рубриката за оперативна критика, в която следя и съм почитател на анализите на Б. Пенчев.

Предполагам, че няма да е преувеличение и обида за никой неспоменат поименно, ако кажа, че Б. Пенчев е един от малкото, които поддържат жива идеята за оперативна литературна критика, която да не се свежда до активно медийно мероприятие на заинтересовани страни.

Едва сега ненавременно научавам, че текстът на Б. Пенчев за юбилейното издание на Естествен роман в рубриката Light Ревю на в. „Капитал“ всъщност е съставна част от самото юбилейно издание, един вид препечатка с любезното съгласие и т.н., mise en abyme на книгата, която критически разглежда. Това ме накара да препрочета текста.

Той започва с много силно твърдение – твърде силно за всеки, участвал в литературния живот през 90-те години на миналия век: „Естествен роман е щастлива книга“. Ще си позволя да припомня, че по онова време понятието „щастие“ нямаше прагматичен смисъл. Тогавашният му смисъл бе квазитеологически, визиращ нещо от реда на трансцендентното и трансгресията, водеща до него.

Б. Пенчев добре знае това и веднага прави уговорката, че Естествен роман е не само и просто „успешна“, но и „щастлива“ книга. Теологическата аргументационна линия на размислите на Б. Пенчев върху Естествен роман не се свежда до умело реторическо захождане, тя е продължена и прокарана в целия текст с въвеждането на понятията „профетичност“ и „апокалипсис“.

Според мен тези теологически понятия са прекалено тежки за крехките плещи на този „малък изискан шедьовър“ (FAZ). Доста по-близко и адекватно на постигнатото от Естествен роман ми се струва друго определение, което Б. Пенчев дава в последния абзац на текста си, в края на сложно (концептуално и синтактически) подчинено изречение: „едно естетическо оправдание на съществуването“. Последното рацио на писането на Г. Господинов е сантиментът (Б. Пенчев го нарича „емоционална гравитация“), естетизацията на ацедията и в крайна сметка естетиката на красивото – неща, които са твърде далеч от теологическия залог на щастието.

Изходен аргумент в полза на силната теза, че Естествен роман е „щастлива“ (а не просто успешна) книга е разграничението между „стоварване върху публиката като медийно цунами“, от една страна, и едно „постепенно разширяване на присъствието“, от друга. Не знам дали под формата на цунами (или на мъртво вълнение на все едно и същото), но медийните кампании около книгите на Г. Господинов са перфектни. За първи път подобна рекламна кампания бе успешно изпробвана именно с Естествен роман (не с Черешата на един народ, например) и именно след него наистина наблюдаваме въпросното постепенно разширяване на присъствието.

За жалост Б. Пенчев е позволил текста му, включен в юбилейното издание на Естествен роман, да бъде използван за поредното постепенно разширяване на и без друго инфлационното медийно присъствие на литературната фигура Г. Господинов.

Не е редно текст, който е съставна част от юбилейното издание на Естествен роман – колкото и умен и балансиран да е той – да бъде препечатван в рубрика за оперативна критика като аналитично критическо представяне на същото това издание. Това е лош пример за заличаване на границата между критика и промоция, даден от човек, когото смятам за гарант на спазването и налагането на тази граница.

Не ме изненадва, че на Б. Пенчев е било предложено да направи това. На практика всяка дума и жест в гравитационното поле на литературната фигура Г. Господинов неизбежно претърпява подобна тяга, размазваща границата между литература и медийна промоция.

Учудва ме неприятно, че Б. Пенчев очевидно е дал съгласието си това да се случи.

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (7)

Чудо, което да озари дъното на вътрешните ни морета
Като кораба, който потъва, без да угаси светлините си
Освободен тогава от тази трагическа тишина
В собствената ми буря
Ще предизвикам празнотата
Ще разтърся нищото с богохулства и крясъци
Докато падне мълнията на желаното наказание
Внасяйки в мрака ми атмосферата на рая

Защо съм затворник на това трагическо търсене?
Какво е това, което ме вика и се скрива
Следва ме крещи ми по име
И щом обърна лице и протегна ръцете на зрението
Ми мята отгоре мъгла жилава като нощта на вече умрели звезди?

Страдам инатя се в скръбта
Страдам откакто бях мъглявина
И нося оттогава в клетките тази първична болка
Тази тежест в крилата
В песента този камък
Болката, че съм остров
Подземна мъка
Космическа мъка
Полиморфна мъка предхождаща живота ми
И следваща го с военна маршова стъпка
И която ще премине оттатък
До другата страна на световната периферия

Съзнателна
Несъзнателна
Деформирана
Звучна
Звучна като огъня
Огънят, който изгаря вътрешните ми въглища и спирта на очите

Трагичен оркестър съм
Трагическо понятие
Трагичен съм като стиховете, които напират в слепоочията и не могат да излязат

Траурна архитектура
Фатална математика без никаква надежда
Насложени пластове потайна болка
Насложени пластове смъртно безпокойство
Подпочвени пластове на приказни интуиции

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (6)

Ти си ти падналият ангел
Вечното падане върху смъртта
Падането без край от смърт в смърт
Вещерски омагьосай вселената с твоя глас
Вкопчи се в гласа си вещере омагьосващ света
Пеейки като слепец изгубен във вечността

Броди в мозъка ми една болезнена и брутална граматика
Непрестанната касапница на вътрешни понятия
И едно последно приключение с небесни надежди
Безредие на неблагоразумни звезди
Изпаднали от магията без убежище
Всичко, което се крие и ни възбужда с фатални магнити
Което се крие в мразовитите региони на невидимото
Или пламтящата буря на нашия череп

Вечността се превръща в цветна пътека
За завръщането на призраци и въпроси
За зажаднелия мираж на новите хипотези
Чупещи огледалото на възможното вълшебство

Освобождение О! да освобождение от всичко
От собствената памет, която ни владее
От дълбоките вътрешности знаещи своето
Поради тези рани дето ни връзват за дъното
И прекършват крясъците на крилата ни

Магията и мечтата пилят железните пръчки
Поезията плаче на върха на душата
И подхранва безпокойството като гледа нови стени
Издигнати от тайнство до тайнство
Сред мини за мистификации, отварящи раните си
С неизчерпаемия церемониал на познатата зора
Всичко напусто
Дайте ми ключа на затворените сънища
Дайте ми ключа на корабокрушението
Дайте ми сигурност за корени на хоризонт в покой
Откритие, което да не убягва с всяка крачка
Или дайте ми едно красиво зелено корабокрушение

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (5)

 

Да продължаваш
Не Стига вече
Да продължаваш с бремето на светове страни градове
Тълпи вой
Покрит с климати полукълба идеи спомени
Сред мрежи от гробници и съзнаващи планети
Да продължаваш от болка към болка от загадка към загадка
От болката на камъка към болката на растението
Защото всичко е болка
Болка на битката и страх от несъществуване
Връзки на болката връзват земята за небето водите за земята
И световете галопират по орбити от скърби
Мислейки за изненадата
Скритата засада на всички кътчета на пространството
Болят ме краката като реки от камък
Какво си направил с краката ми?
Какво си направил от тази универсална твар
От това блуждаещо животно?
Този бълнуващ плъх пъплещ по планините
Яхнал северен химн или вопъл на земята
Омацан в кал и плач
на почва и кръв
Бичуван от тръни и с разпнати очи
Съзнанието е горчилка
Разумът е разочарование
Само в покрайнините на живота
Може да се посади една малка илюзия

Очи жадни за кипнали сълзи
Устни жадни за по-големи жалби
Ръце полудели от опипване на мрака
В търсене на повече мрак
И тази горчивина разхождаща се по костите
И това погребение в паметта ми
Това погребение, което се удължава в паметта ми
Това дълго погребение, което прекосява всеки ден паметта ми
Да продължиш
Не
Нека се счупи скелето на костите
Да се срутят подпорните стълбове на мозъка
И да повлече ураганът отломките в нищото, от другата страна
Където вятърът шиба Бог
Където все още отеква гърлената ми цигулка
В съпровод на посмъртното пиано на Страшния съд

 

 

Българска литература „за пред свят“

В преценката си за литературната 2014-та Г. Господинов констатира, че в съвременната българска литература „има книги, които още не са за пред свят“.

И слава богу. Дано да има и книги, които никога няма да са „за пред свят“.

Докарването „за пред свят“ е крайъгълният камък на българския провинциализъм.

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (4)

 

Аз съм тук изправен пред вас
В името на един идиотски закон провъзгласяващ
Съхранението на видовете
Подъл закон
Грубиянски Закон, вкоренен в простодушните полове
От този първи закон клопка на несъзнателността
Човекът се раздира
И се пръсва в смъртен вой през всички пори на земята си
И ето ме тук изправен сред вас

Пропадат желанията ми в празното
Пропадат крясъците ми в нищото
Пропадат в хаоса богохулствата ми
Пес на безкрайността скитащ между мъртви светила
Пес ближещ звезди и спомени от звезди
Пес ближещ гробове
Искам вечността като гълъб в моите длани

Всичко трябва да се отдалечи в смъртта да се скрие в смъртта
Аз ти той ние вие те
Вчера днес утре
Паша в паста на неутолимата забрава
Паша за вечното преживяне на неуморния хаос
Справедливост, какво направи с мен, Висенте Уидобро?
Болката пада от езика ми и увехналите крила
Падат мъртвите ми пръсти един по един
Какво направи от мен, глас, изпълнен с птици на свечеряване
Гласът, който ме болеше до кръв?
Дайте ми безкрая като цвете за моите ръце

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (3)

Само преди шест месеца
Напуснах екваториалната линия току-що врязана
Във войнишкия гроб на търпеливия роб
Милосърдна корона върху човешката глупост
Аз съм този, който говори през тази 1919-та година
Зима е
Вече Европа погреба всичките си мъртъвци
И хиляда сълзи образуват един-единствен снежен кръст
Вижте тези степи разтърсващи ръцете
Милиони работници най-сетне разбраха
И вдигат в небето знамената си на зората
Елата елате чакаме ви защото сте надеждата
Единствената надежда
Последната надежда

Това съм аз Алтазур двойник на самия себе си
Който вижда себе си да действа и се смее на другия лице в лице
Който падна от висините на звездата си
И пътува от двайсет и пет години
Окачен на парашута на собствените си предразсъдъци
Това съм аз Алтазур с безкрайното желание
На вечния и обезсърчен глад
Плът, разорана от плуговете на скръбта
Как да спя, докато вътре има непознати земи?
Въпроси
Загадки, висващи на гърдите ми
Сам съм
Разстоянието между едно тяло и друго
Е толкова голямо колкото между една душа и друга
Сам
Сам
Сам
Сам съм изправен на върха на годината, която агонизира
Вселената се разбива на вълни в краката ми
Планетите кръжат около главата ми
И ме разрошват с вдигнатия от тях вятър
Без да дадат отговор, който да запълни бездните
Без да усещат баснословното въжделение, което търси сред фауната на небето
Майчинско същество, дето да заспи сърцето
Ложе на завет от вихрушката от загадки
Ръка, която да милва туптенето на треската
Бог разтворен в нищото и във всичко
Бог всичко и нищо
Бог в думите и жестовете
Мисловен Бог
Бог на дъха
Млад Бог стар Бог
Гнил Бог
далечен и близо
Бог омесен в моята печал
Да продължим да култивираме в умовете си земите на грешката
Да продължим да култивираме истинните земи в гърдите си
Да продължим
Винаги същото като вчера утре и сетне и след това
Не
Не може да бъде Да сменим късмета си
Да изгорим плътта си в очите на зората
Да пием свенливата прозорливост на смъртта
Полярната прозорливост на смъртта
Възпявай хаоса на хаоса, който има човешка гръд
Плачи от ехо в ехо за цялата вселена
Търкаляйки се с митовете си сред халюцинации
Страх от празното при висока температура
Горчиво съзнание на напразната жертва
На безполезния опит на провала небесен
На изгубения опит
И дори след като човекът ще е изчезнал
И паметта му дори бъде изпепелена на кладата на времето
Ще остане един вкус на болка в земната атмосфера
Толкова векове дишана от гръд на оплаквачи
Ще остане в пространството зловещата сянка
На безмерен плач
И един изгубен глас виейки безутешен
Нищо нищо нищо
Не
Не може да бъде
Консумираме насладата
Да изчерпим живота в живота
Да умре смъртта просмукана от точещи се рапсодии
Просмукани от немощни пиана и знамена променящи се като какавиди
Скалите на смъртта се оплакват на предела на света
Вятърът влачи горчивите си цъфтежи
И безутешността на пролетите, които не успяват да се родят
Всички са капани
капани на духа
Електически преливания на сън и реалност
Тъмни просветления на това дълго отчаяние, вкаменено в самота
Да живееш да живееш в мрака
Сред вериги на тиранични въжделения огърлици от стенания
И едно вечно пътуване във вътрешността на самия себе си
С болката от постоянни граници и срам на сакат ангел
Подигравка на нощен бог
Да се търкаляш да се търкаляш със счупени антени в пространството
Сред крилати морета и зори застояли

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (2)

Всичко свърши
Човекоядното море удря по вратата на безмилостните скали
Кучетата лаят по умиращите часове
И небето се вслушва в преминаването на отдалечаващите се звезди
Сам си
И се отправяш направо към смъртта като откъртил се от полюса айсберг
Пада нощта, търсеща сърцето си в океана
Погледът приижда като потоците
И докато вълните се връщат обратно
Луната дете светлина избягва насред открито море
Виж това изпълнено небе
По-богато от ручеите в мините
Небе пълно със звезди чакащи кръщение
Всички тези звезди пръски от каменно светило запратено във вечните води
Не знаят какво искат, нито дали има скрити мрежи някъде отвъд
Нито в чия ръка са юздите
Нито чия гръд издъхва вятърът върху тях
Нито знаят дали няма ръка и няма гръд
Планините улов
Са високи колкото въжделенията ми
И аз захвърлям извън нощта последните си мъки
Които птиците пеейки разпръсват по света

Ремонтирайте мотора на зората
Докато седя на ръба на очите си
За да присъствам на възшествието на образите

Аз съм, Алтазур
Алтазур
Затворен в клетката на съдбата си

Напразно се вкопчвам в железните пръчки на възможното бягство
Цвете препречва пътя
И се възправя като статуя на пламъците
Невъзможното бягство
По-немощен крача с моите желания
От армия без светлина насред засади

Отворих очи във века
В който умираше християнството
Сгърчено върху агонизиращия си кръст
Вече ще изпусне последния си дъх
Утре какво ще поставим на празното място?
Ще поставим една зора или залез
Трябва ли въобще да се поставя нещо?
Венецът от тръни
Изцеждащ последните си звезди увяхва
Ще умре християнството, което не разреши нито един проблем
Което само научи на мъртви молитви
Умира след две хиляди години съществуване
Огромна канонада слага точката на християнската ера
Христос иска да умре придружен от милиони души
Да потъне със своите храмове
И да прекоси смъртта с безмерна свита
Хиляда аероплана поздравяват новата ера
Те са оракулите и знамената