vs. archives

О, изгубеното във всемира, Марина, звездите рукнали!
Ние не умножаваме това, към което се хвърляме, към която
звезда се добавяме! В цялото всичко вече е преброено.
Така че и падналите не намаляват свещения брой.
Всяко лишаващо падане пропада в първоизточника, изцелява се.
Нима всичко игра е, смяна на същото, разместване
никъде име и едва ли някъде спечелено родното?
Марина, вълните, ние – морето! Дълбините, Марина – ние небето!
Земята, Марина, ние – земята, хилядократно пролет – ние, като чучулиги
които избликваща песен запокитва в невидимото.
Подхващаме го с ликуване, надхвърля ни вече напълно –
изведнъж нашата тежест завърта песента надолу към жалба.
Но и така да е: жалба? Нима не е по-младо ликуване, надолу шурнало.
Искат да бъдат славословени и боговете по-долни, Марина.
Тъй невинни са боговете, като ученици очакват похвала.
Нека възхвалата, любима моя, прахосваме славословейки.
Не ни принадлежи нищо. Само леко обгръщаме с ръка шиите
на непречупените цветя. Видях това на Нил в Ком Омбо.
Така, Марина, дарението, отказвайки се сами, пожертват царете.
Както ангелите минават и вратите бележат подлежащите на спасение
така и ние докосваме това и това – привидно нежно.
Ах, колко далече отнесени, ах, колко разсеяни, Марина,
дори и под предлога най-съкровенен. Дарители на знаци, нищо повече.
Това тихо занятие, при което някой от нас
повече не издържа и решава да посегне накрая,
си отмъщава и погубва. Че има смъртоносна власт
забелязахме всички по неговата сдържаност и нежност
и по странната мощ, която от живи в
надживяващи ни превръща. Не-битие. Знаеш ли колко често
една сляпа заповед ни пренасяше през леденото преддверие
на ново рождение…. Носеше – нас? Тяло осято с очи
под безброй противящи се клепачи. Носеше в нас
поваленото сърце на цяло поколение. До целта на прелетни птици
пренесе ятото, образ на нашето реещо се превращение.
Влюбените не бива, Марина, не бива да знаят тъй много
за погиването. Те като нови трябва да са.
Едва техният гроб е стар, едва техният гроб потъмнял си припомня
под хлипащото дърво си припомня отдавна билото.
Едва техният гроб се пропуква. Те самите са гъвкави като пръчки.
Туй, което без мяра огъва ги, богато свива ги на венец.
Как ги отнася майският вятър! От сърцевината на винаги
в която дишаш и предугаждаш, мигът ги изключва.
(О, как да те разбера, женствен цъфтеж върху същия
неизгарящ храст. Как се разпръсвам със сила в нощния въздух
който в следващия миг ще те докосне.) Рано научиха се боговете
да се преструват, че сътворяват половини. Ние, в кръженето въвлечени
изпълвахме се до цялост като диска на месеца.
И в срока на намаляването, и на обрата през седмиците
никой друг пълнотата не ще ни помогне да си върне отново, освен
собствените ни самотни стъпки през безсънния ландшафт.

Всеки ангел е ужасяващ. И при все това, горко ми
аз се обръщам с песен към вас, смъртоносни почти птици на душата
знаейки кои сте. Къде останаха дните, Товие
когато един от най-сияйните стоеше до простата къщна врата
като за из път преоблечен небрежно и вече не толкова страшен
(юноша за юношата, любопитно надникнал).
Ако сега архангелът, страховитият, се изстъпеше иззад звездите
С една-единствена крачка надолу връхлитащ: нависоко
отворено би ни сразило собственото ни сърце. Кои сте вие?

По-раншни щастливци, галеници на творението
планински вериги, утринни хребети
на всяко сътворение: цветен прашец на божество разцъфтяло
стави на светлината, пасажи, стълби, престоли
пространства от същност, егиди от блаженство, метежи
на бурно грабнато чувство – и изведнъж, поединично
огледала, дето пролялята се собствена красота
пресътворена отразяват обратно в лика ти.

Защото ние, чувствайки, изпаряваме нашата същност. Ах, ние
издишаме себе си до дъха си последен. При всяко ново разпалване
на въглените излъчваме все по-слаб аромат. Казва ни някой наистина:
да, ти влизаш в кръвта ми, тази стая, пролетта
изпълваш със себе си… Но това не помага, той не може да ни задържи
ние чезнем в него и наоколо. А онези, дето са красиви
о, кой тях ще удържи? Непрестанно външността възстава
в техните лица и отминава. Като роса от ранна трева
същността ни се изпарява от нас като маранята над
горещо ястие. О, усмивки, сега накъде? О, това поглеждане нагоре –
нова, гореща, оттегляща се вълна на сърцето –
горко ми: та това сме самите ние. Нима всемира, в който
се разтваряме, на нас ухае? Нима улавят ангелите
себе си единствено в действителност, от тях самите пролялото се
или понякога, сякаш от недоглеждане, мъничко
има в него и от нас? Нима в чертите им ние
примесени сме само като смътното в лицата
на бременни жени? Те не го забелязват във вихъра
на своето връщане в себе си. (Как биха могли.)
Влюбените – само да знаеха как – биха могли в нощния въздух
чудодейно да разговарят. Защото изглежда така сякаш нас всичко
ни спотаява. Виж, дърветата са, домовете
които обитаваме, продължават да се възправят. Ние само
преминаваме покрай всички неща като въдзушна обмяна.
И всичко единодушно ни премълчава, отчасти като
нещо позорно навярно, отчасти като надежда неизказана.

Влюбени, вас, един от друг утолени
ви питам за нас. Вие се сграбчвате. Но имате ли доказателства?
Вижте, на мен ми се случва ръцете ми една друга
да се забележат или износеното ми
лице да се скъта в тях. Това ми дава мъничко
себеусещане. Ала кой посмял би само поради това да бъде?
Вие обаче, които в пленеността на другия
пораствате, докато той, напълно обладан
ви умолява: не повече… Вие, които в ръцете
един на друг ставате по-богати като натежали с години гроздове
вие, които понякога чезнете само защото другият
напълно надделява – вас питам за нас. Знам, вие
докосвате с такова блаженство, защото за миг замира милувката
на неизчезващото място, което вие, нежните,
покривате. Защото това ви кара да чувствате
чистата трайност. Така вие си обещавате вечност почти
от прегръдката. И все пак, щом устоите на ужаса
на първите погледи и на копнежа край прозореца
и на първите крачки един до друг веднъж през градината –
влюбени, сте ли вие още тогава? Когато един другия
вдигате и прилепвате към устните – питие към питие
о, как тогава пиещият убягва странно на глътката.

Нима не ви учуди по атическите стели предпазливостта
на човешките жестове? не бе ли любовта и раздялата
тъй леко на рамената положена сякаш от друга
материя различна от нашата? Спомнете си дланите
как без натиск почиват въпреки силата в торсовете.
Овладени, те знаеха добре: дотук се простираме ние
това е наше, затова така се докосваме. По-силно
само боговете напират. Но това е работа на боговете.

Да можехме да намерим и ние една чиста, сдържана, оскъдна
човешкост, една само наша ивица плодородна земя
между поток и скала. Защото собственото ни сърце ни надвишава
все така като тях. И ние повече не можем него да
съпроводим с погледи в образи, които да го укротяват, нито
на боговете в телата, в които повече постига мярата.

Да можехме да намерим и ние една чиста, сдържана, оскъдна
човешкост, една само наша ивица плодородна земя
между поток и скала. Защото собственото ни сърце ни надвишава
все така като тях. И ние повече не можем да го
съпроводим с погледи в образи, които да го укротяват, нито
на боговете в телата, в които повече постига мярата.

Нима не ви учуди по атическите стели предпазливостта
на човешките жестове? не бе ли любовта и раздялата
тъй леко на рамената положена сякаш от друга
материя различна от нашата? Спомнете си дланите
как без натиск почиват въпреки силата в торсовете.
Овладени, те знаеха добре: дотук се простираме ние
това е наше, затова така се докосваме. По-силно
само боговете напират. Но това е работа на боговете.

Влюбени, вас, един от друг утолени
ви питам за нас. Вие се сграбчвате. Но имате ли доказателства?
Вижте, на мен ми се случва ръцете ми една друга
да се забележат или износеното ми
лице да се пази в тях. Това ми дава мъничко
себеусещане. Ала кой посмял би само поради това да бъде?
Вие обаче, които в пленеността на другия
пораствате, докато той, напълно обладан
ви умолява: не повече… Вие, които в ръцете
един на друг ставате по-богати като натежали от години гроздове
вие, които понякога чезнете само защото другият
напълно надделява – вас питам за нас. Знам, вие
докосвате с такова блаженство, защото за миг замира милувката
на неизчезващото място, което вие, нежните,
покривате. Защото това ви кара да чувствате
чистата трайност. Така вие си обещавате вечност почти
от прегръдката. И все пак, щом устоите на ужаса
на първите погледи и на копнежа край прозореца
и на първите крачки един до друг веднъж през градината –
влюбени, сте ли вие още тогава? Когато един другия
вдигате и прилепвате към устните – питие към питие
о, как тогава пиещият убягва странно на глътката.

Защото ние, чувствайки, изпаряваме нашата същност. Ах, ние
издишаме себе си и дъха си последен. При всяко ново разпалване
на въглените, все по-слаб аромат излъчваме. Казва ни някой наистина:
да, ти влизаш в кръвта ми, тази стая, пролетта
изпълваш със себе си… Но това не помага, той не може да ни задържи
ние чезнем в него и наоколо. А онези, дето са красиви
о, кой ще ги удържи? Непрестанно външността възстава
в лицата им и отминава. Като роса от ранна трева
същността ни се изпарява от нас като маранята над
горещо ястие. О, усмивки, сега накъде? О, това поглеждане нагоре –
нова, гореща, оттегляща се вълна на сърцето –
горко ми: та това сме самите ние. Нима всемира, в който
се разтваряме, на нас ухае? Нима улавят ангелите
себе си наистина единствено, от тях самите пролялото се
или понякога, сякаш от недоглеждане, мъничко
има в това и от нас? Нима в чертите им ние
примесени сме само като смътното в лицата
на бременни жени? Те не го забелязват във вихъра
на своето връщане в себе си. (Как биха могли.)
Влюбените – само да знаеха как – биха могли в нощния въздух
чудодейно да разговарят. Защото изглежда така сякаш нас всичко
ни спотаява. Виж, дърветата са, домовете
които обитаваме, продължават да се възправят. Ние само
преминаваме покрай всички неща като въдзушна обмяна.
И всичко единодушно ни премълчава, отчасти като
нещо позорно навярно, отчасти като надежда неизказана.

По-раншни щастливци, галеници на творението
планински вериги, утринни хребети
на всяко сътворение: цветен прашец на божество разцъфтяло
стави на светлината, пасажи, стълби, престоли
пространства от същност, егиди от блаженство, метежи
на бурно грабнато чувство – и изведнъж, поединично
огледала, дето пролялята се собствена красота
пресътворена отразяват обратно в лика ти.

Всеки ангел е ужасяващ. И при все това, горко ми
аз се обръщам с песен към вас, почти смъртоносни птици на душата
знаейки кои сте. Къде останаха дните, Товие
когато един от най-сияйните стоеше до простата къщна врата
като за из път преоблечен небрежно и вече не толкова ужасяващ
(юноша за юношата, любопитно надникнал).
Ако сега архангелът, страховитият, се изстъпеше иззад звездите
С една-единствена крачка надолу връхлитащ: нависоко
отворено би ни сразило собственото ни сърце. Кои сте вие?

Кой, щом изкрещя, би ме чул от ангелските
чинове? и дори да допуснем, че някой
внезапно ме притисне до сърцето си: аз ще угасна пред лицето
на толкова по-силното му битие. Защото красивото е не друго
А на ужасното началото, което едвам успяваме да понесем
и голямата ни почуда е пред невъзмутимото му пренебрегване
да ни унищожи. Всеки ангел е ужасяващ.
И затова се сдържам и преглъщам примамващия повик
на тъмното хлипане. Ах, кой би могъл
да ни е опора? Нито ангел, нито човек
и досетливите зверове забелязват
че не сме съвсем уверено у дома
в разтълкувания свят. За нас остава може би
някое дърво на склона, с което ежедневно
се виждаме. Остава ни улицата от вчера
и разглезената вярност на някой навик
на който му харесало у нас, не си е отишъл, останал е.
О, и нощта, нощта, когато изпълнен с всемирно пространство вятърът
изпива лицата ни – за кого не остава тя, жадуваната
нежно разочароващата, която на всяко отделно сърце
мъчително предстои. По-лека ли е тя за влюбените?
Ах, те само прикриват един с друг участта си.
Нима още не знаеш това? Захвърли из ръцете си празнотата
в пространствата, от които поемаме дъх. Може би птиците
с по-съкровенния си полет ще усетят разширяването.

Да, всички пролети имаха нужда от теб. Някои звезди
искаха ти да ги усетиш. Надигна се
към теб вълна във миналото или пък
когато мина покрай отворения прозорец
една цигулка се отдаваше. Всичко това бе задача, поставена пред теб.
Ти обаче справи ли се? Не беше ли винаги
разсеян още от очакването сякаш всичко бе възвестявано
за теб от някоя възлюбена? (Но къде ще я приютиш
та нали големите чужди мисли излизат
и влизат при теб, а често остават и да нощуват.)
Но щом жадуваш, възпявай влюбените. Все още
съвсем не са достатъчно безсмъртни прочутите им чувства.
Онези, на които ти почти завиждаше, изоставените, които
смяташе за много по-любящи от утолените. Подхващай
винаги отначало недостижимата никога възхвала.
Мисли: героят устоява, дори гибелта бе за него
само повод да бъде – последното му рождение.
Ала влюбените приютява изтощената природа
обратно в себе си, все едно не се изисква удвояване на силите
това да се постигне. Нима не си припомни за Гаспара Стампа
в този миг: че някое момиче, чийто любим
избягал, обръщайки поглед към възвисяващия пример
на нейната любов, усеща: нима не ставам като нея?
Не трябва ли накрая тези най-древни страдания
да станат по-плодоносни за нас? Не е ли дошло времето с обич
да се освободим от обичаното и потресени да му устоим:
на тетивата както устоява стрелата, за да може събрана в отскока
да бъде повече от себе си. Защото оставане няма никъде.

Гласове, гласове. Чуй, сърце, както иначе само
светците са чували: че тях ужасният повик
повдигал от пода. Те обаче да коленичат продължавали
невъзможни, и не му обръщали внимание –
Така те чували. Не че ти на Бога би понесъл
гласът, далеч си от това. Ала чуй онуй, което вее,
непрекъснато съобщение, образувано от тишината.
Сега шурти към теб откъм онези млади мъртъвци.
Където и да влезнеше, нима не те заговаряше в църквите
в Рим и Неапол тихо съдбата им?
Или някой надпис възвишено ти се възвестяваше
както наскоро плочата в Санта Мария Формоза.
Какво ли искат за мен? тихо трябва да отмахна на неправдата
външността, която на техните духове
чистото движение понякога препъва едвам.

Странно е наистина да не обитаваш вече земята
да не се упражняваш в току-що усвоени навици
да не отдаваш на розите и на други от само себе си
обещаващи неща значението на едно човешко бъдеще.
Това, което си бил в безкрайно боязливи ръце
да не бъдеш вече и дори собственото име
настрана да оставиш като счупена играчка.
Странно е да не желаеш по-нататък желанията. Странно е
всичко свързано да видиш тъй хлабаво в пространството
да пърха. А да бъдеш мъртъв е утомително
и изпълнено с наваксване, така че постепенно усещаш
малко вечност. – Ала живите правят
всички до един грешката да различават прекалено рязко.
Ангелите (казват хората) често не знаят дали
сред живите или мъртвите ходят. Вечният поток
влачи през двете царства всички времена
непрестанно със себе си, шума и на двете заглушавайки.

Накрая те, рано отишлите си, вече не се нуждаят от нас,
нежно отвикваш от земното, както от гръдта
на майката, неусетно пораснал. Ала ние, дето от тъй големи
тайни се нуждаем, ние, за които от скръбта тъй често
блажено надмогване произтича – нима можем без тях?
Нима е напразно преданието, че нявга при оплакването на Лин
дръзнала, първата музика пробила кората на сухото вцепенение.
Че едва в ужасеното пространство, от което един почти божествен юноша
внезапно се изстъпил, празнотата така
затрептяла, че днес ни увлича, утешава ни и помага.

На паметта на поета Мария Вирхов (1969-2011)