И ти самата – какво ли знаеш ти – примами
в обичащия правремената. Що за чувства
продълбаха нагоре из съществата разобразени. Що за
жени те мразеха тогава. Що за мрачни мъже
ти пробуди на юношата във вените? Мъртви
деца искаха при тебе… О, тихо, тихо
направи нещо мило пред него, някакъв истинен труд от изгрев до заник – отведи го
близо до самата градина, дари го с нощите
натежали……
Възпри го……
Виж, ние не обичаме като цветята, из една
година само. При нас напират нагоре, когато обичаме
в ръцете ни сокове от времена незапомнени. О, момиче
това е: ние обичахме в нас не нещо едно, нещо бъдещо, а
нещо безбройно възвиращо. Не едно отделно дете
а отците, които като развалините скални
почиват в основата ни, сухото корито
на майките някогашни, целият
безшумен пейзаж под облачната или
безоблачна съдба – това, момиче, те предшестваше.
А той самият, както лежеше, облекченият, под
сънливите клепачи на лекия ти образ
разтваряйки сладост във вкусената сънливост –
изглеждаше опазен… Ала вътре: кой да защити
кой да попречи вътре в него на потоците на произхода?
Ах, спрямо тях няма предпазливост в спящия. Спящ
но сънуващ, но в треска – как сам-се-впуска.
Той, новият, боящият се – как е оплетен
с избуяващите клони на вътрешното събитие
вече преплетен в общи шарки, в душащ растеж, в животински
преследващи форми. Как той се отдаде – обичаше.
Обичаше съкровенната си вътрешност, съкровенната пустош
гората девствена в самия него, върху чиито неми паднали стволове
слънчевозелено стоеше сърцето му. Обичаше. Изостави това, излезе
по собственото коренище към могъщия произход
дето неговото мъничко рождение бе вече надживяно. Обичайки
той слезе долу в по-древната кръв, в урвите
дето лежеше ужасяващото, още сито от отците. И всяко
страшно нещо го познаваше, смигваше, бе известено сякаш.
Да, ужасното се усмихваше… Рядко
тъй нежно ти, майко, си се усмихвала. Преди теб
той го е обичал, защото вече когато го носеше
то бе разтворено във водите, които тъй лек правят покълващия.
Не ти си, горко ми, нито неговата майка
опънала лъковете на веждите в такова очакване.
Не от теб, предусещащото го момиче, не от теб
огъна се устната за по-плодородящо изражение.
Нима наистина смяташ, че твоите леки стъпки
така са го потресли, ти, която пристъпваш като утринен вятър?
Да, ти наистина сепна сърцето му. Ала по-древни страхове
се сгромолясаха в него при досегналия го тласък.
Повикай го… Не ще го повикаш напълно от мрака на галерията.
Наистина, той желае, той възниква. С облекчение свиква
в твоето закътано сърце, взема и започва себе си.
Ала нима е започвал изобщо някога?
Майко, ти го направи мъничък, ти беше, дето сложи началото му.
За теб той беше нов, ти надвеси над новите
очи дружелюбния свят и бранеше от чуждия.
Ах, къде са годините, когато ти просто
със стройния облик за него възврелия хаос представляваше?
Много съкриваше тъй ти от него. Нощно-ненадеждната стая
безобидна ти правеше, от изпълненото ти с подслон сърце
примесваше по-човешко пространство в нейното нощно.
Не в мрака, не, в най-близкото си битие
ти постави кандилото и то просветваше като от приятелство.
Нямаше скръцване, което да не обясниш с усмивка
сякаш открай време знаеше кога ще се обади дюшемето…
И той се вслушваше и изпитваше облекчение. Толкова много успяваше
нежно твоето изправяне. Зад гардероба отстъпваше
висока и в палто фигурата на съдбата му, а в гънките на завесата
щом леко се изместеше, пасваше неспокойното му бъдеще.
Едно е да възпяваш любимата. Друго, горко ми
онзи виновен съкрит поток-бог на кръвта.
Този, когото отдалеч познава, нейният юноша, какво ли знае той
самият за господаря на насладата, дето често из усамотението
преди още момичето да донесе облекчение, често дори все едно я няма
ах, плувнал в нещо неузнаваемо, божествената глава
надигал, нощта призовавайки към безкраен метеж.
О, Нептун на кръвта, о, тризъбецът му ужасяващ.
О, тъмният вятър на неговата гръд от усукана раковина.
Чуй как нощта се вгъва и изкорубва. Вие, звезди
не произлиза ли от вас въжделението на обичащия към лика
на неговата възлюбена? Нима съкровеното съглеждане
на нейното чисто лице не иде от чистото светило?
Той не иска снизхождение
От родените по-късно
В някакво превъртане
На Ницше през ЦК на БКП той
Иска вечност
Те в свое превъртане
На новото ляво
И старото дясно
През пладнето на Пан
На владеещите настоящето
Му я връчват.
(Някой прекосява грациозно
Комунистическия лупанарий
Едновременно изследовател
И нетамошна антилопа)
1
Вярно, живея във времена мрачни.
Беззлобното слово е глупост. Челото без бръчки
показва безчувствие. Който се смее,
още не знае
страшната вест.
Какви времена са дошли, че един
разговор за дървета да бъде престъпно деяние,
защото той означава мълчание за злодействата!
Който минава по пътя спокойно,
нима ще е глух към страданието
на свойте приятели?
Вярно, аз имам все още заплата.
Повярвайте ми: тове е случайно. Нищо
от това, което работя, не ми позволява
да ям до насита.
Случайно съм оцелял. (Ако моето щастие свърши,
аз съм загубен.)
Казват ми: яж и пий! Ти имаш!
Как мога да ям и да пия,
щом вземам от гладния, като ям,
а моята чаша вода ще е нужна на жадния?
И все пак: пия и ям.
Аз искам да бъда мъдрец.
Във древните книги е писано какво значи мъдрост:
въздържай се от световните битки и твоят живот
ще мине без страх.
Не използувай насилие.
На злото отвръщай с добро.
Не изпълнявай своите желания, а ги забрави.
Туй е мъдро.
Това аз не мога.
Вярно, живея във времена мрачни.
2
В града аз дойдох във година размирна,
когато владееше глад.
Сред хората тръгнах в година метежна,
със тях се бунтувах и аз.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мен на тая земя.
Хранех се в отдиха кратък на битките.
Спях със убийците.
Бях невнимателен с мойта любима
и търпеливо не гледах природата.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
В моето време в тресавища водеха моите пътища.
Моят език ме предаваше сам на врага.
Малко аз можех да свърша. Дори господарите,
виждах, по-сигурни бяха без мене.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
Сили не стигаха.
Целта бе далечна.
Но виждах я ясно, макар да не можех
да я досегна.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
3
О вие, които ще изплувате в прилива
погълнал нас,
спомнете си,
когато говорите за нашите слабости,
за мрачното време,
което отбягнахте.
Ний крачихме смело, страните сменявахме по-често
от обувките
през войната на класите, отчаяни,
че има неправда, а възмущение няма.
При все това знаехме:
омразата към подлостта
разяжда лицето,
гневът срещу неправдата
прави гласа ни по-дрезгав. Ах, ний,
които желаехме да направим земята приветлива,
не можахме да бъдем приветливи.
Но вие, щом време настане, когато
човекът ще бъде другар на човека,
за нас си спомнете
със снизхождение.
Превод на An die Nachgeborenen от Димитър Дублев (1927-1988) (2 уволнения, 5 г. безработица)
1
Наистина, живея в мрачни времена!
Доверчивата дума е безразсъдна. Гладкото чело
Свидетелства за безчувственост. Смеещият се
Просто още не е получил
Ужасяващата новина.
Що за времена са тези, когато
Един разговор за природата е почти престъпление
Защото предполага премълчаването на толкова злодеяния!
Този, който спокойно прекосява улицата
Едва ли поддържа още контакт с приятелите си
Които са в беда.
Наистина, все още си изкарвам хляба
Но това е чиста случайност, повярвайте. Нищо
От нещата, с които се занимавам, не ми дава правото до насита да се наям.
Пощаден съм по случайност. (Напусне ли ме късметът ми
Аз съм изгубен.)
Казват ми: яж и пий, човече! Бъди доволен, че имаш какво!
Но как мога да ям и да пия, когато
Изтръгвам храната си от гладуващия и
Липсва на умиращия от жажда моята чаша вода?
И все пак аз ям и пия.
Бих предпочел също така да съм мъдър
В древните книги пише да си мъдър какво е:
Да стоиш настрана от разприте на света и малкото време
На този свят да прекараш без страх
Да поминуваш без насилие
На злото да се отплащаш с добро
Да не сбъдваш желанията си, а да ги забравиш
Се смята за мъдро.
Всичко това е невъзможно за мен –
Наистина, живея в мрачни времена!
2
Дойдох в градовете във времена на безпорядък
Когато властваше гладът.
Присъединих се към хората във време на размирици
И се бунтувах с тях.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.
Ядях храната си между сражения
Между убийците лягах да спя
Небрежно се отдавах на любов
И гледах природата без грам търпение.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.
По мое време улиците водеха в блата
Езикът ме издаде на палача
Малко нещо можех да сторя. Ала властващите
Без мен по-спокойно се ширеха, надявах се.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.
Силите бяха малки. Целта
Бе твърде далече
Тя ясно се виждаше, ала бе
Недостижима за мен.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.
3
Вие, които ще изплувате от потопа
Който погълна нас
Помнете
Когато за слабостите ни говорите
За мрачните времена
От които сте избавени.
Та ние преминахме, сменяйки страните по-често от обувките
През войните на класите, отчаяни
Че имаше само неправда и никакво негодувание.
При това ние добре знаем:
Дори омразата към подлостта
Разкривява чертите на лицето.
Дори гневът срещу несправедливостта
Прави гласа дрезгав. Ние
Дето искахме да подготвим земята за дружелюбност
Не можехме да бъдем дружелюбни.
Вие обаче, щом някой ден се постигне
Човек да е помощник на човека
Спомнете си за нас
Със снизхождение.
1939
Длъжен съм да уведомя участниците в дебата върху участието на Йордан Ефтимов в честването на Любомир Левчев, че току-що получих делово писмо от г-н Ефтимов в частната си електронна поща.
В него той любезно ми предлага да (пре)публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с честването на Любомир Левчев“ в своя брой на в. „Литературен вестник“, планиран за 10 юни.
Отвореното ми писмо ще излезе заедно с отговора на г-н Ефтимов на отвореното ми писмо.
Незабавно отговорих на г-н Ефтимов, че приемам със задоволство любезното му предложение, при което ще бъде спазено условието му да ми отговори само и единствено ако отвореното ми писмо бъде (пре)публикувано в медия.
Радвам се, че тази медия е „Литературен вестник“ и че редактор на броя, в който ще се (пре)публикува моето отворено писмо заедно с отговора на отвореното ми писмо, ще е Йордан Ефтимов.
Това е моята лична представа за един смислен дебат, която се радвам да видя, че се покрива с представата на г-н Ефтимов.
До планираното за 10 юни публикуване на отвореното ми писмо до Йордан Ефтимов ще се въздържам от всякакви коментари (и отговори на коментари) в дебата върху участието на Йордан Ефтимов в честването на Любомир Левчев.
Блогът ми остава отворен за коментари по темата.
Знам, че неуморно духове
Препращат сканират писмата
Но това не е целта
А краят на историята.
