vs. archives

в ръцете ти отдавам кура си
кръсти го сърчицето ми с твоята слюнка
бий му чекии с две ръце ближи главичката
с езичето си умно поеми го цял
сега с устните си в твоята уста
ташаците поклащай люлей ги с ръка като люлка
докато страшно натежат и опънат скротума ми
тогава най-любима ти проникни до първопричината
и в гъза дълбоко ми забий
два пръста направи го нежно направи го грубо
той аз ние го бездруго те обичаме
и кура ми ти захапи + чуй ме да крещя
съседите накарай да станат слуховидци
пий семето ми направи ни и двамата щастливи

Ръждиво и златно морето и корабът

Олекнал в пътя си към последния пристан
Туловището изплувало ватерлинията високо
Над водите оголвайки ребрата на шпангоутите
Набраздени от някогашното обилие на течове
Безутешно навирен носът като на черна триера
На някой син победоносно завръщащ се от лабиринта
На водите забравил уговорката с баща си от радост
Че е победил и отсякъл с кила си бичата глава на океана

Това изплуване тази голота античното навирване идат
Да посрещнат края перката се пени наполовина извън водата
Като все още въртящи се колела на преобърната кола
Огромният танкер изпълнен с остатъчни взривоопасни
Газове като аеростат леко навлиза в плитчините излиза
На самия плаж безшумно засяда без дори да обяви
Преди да започне дългото нарязване за скрап
За смъртта си с прощално скърцане на кила в мекия пясък.

Той имаше големи планове
Да източва знаменит
Борсов спекулант
От източните земи

После се ограничи
Да се ожени и открадне
Дребни пари
От колега и да посети
Гроба на баща му

Малък балкански оркестър
За сватби и погребения
Той имаше големи планове

В делово писмо от 27 май 2015 г. г-н Йордан Ефтимов любезно и категорично ме уведоми, че ми предлага да публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ в своя брой на в. „Литературен вестник“, планиран за 10 юни 2015 г. (Перифразирам, доколкото става дума за лична, макар и стриктно делова кореспонденция.) В същото писмо г-н Ефтимов изрично и натъртено заявава, че е готов да (пре)публикува моето отворено писмо до него единствено и само в случай че това стане заедно с неговия отговор.

Както съобщих на участниците в дебата във връзка с участието на Й. Ефтимов в тържественото честване на юбилея на Л. Левчев в текст от 27 май 2015 г., публикуван в блога ми, аз със задоволство приех любезното и недвусмислено категорично предложение на г-н Йордан Ефтимов да (пре)публикува моето отворено писмо до него заедно с отговора му в неговия брой на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г.

Днес, 10 юни 2015 г., излезе броят на в. „Литературен вестник“ с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов, в който според любезно предложеното и категорично заявеното от г-н Йордан Ефтимов в делово писмо от 27 май 2015 г. трябваше да се публикува моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с отговора на г-н Йордан Ефтимов на отвореното ми писмо до него.

Вече разполагам с книжния вариант на броя на в. „Литературен вестник“ от 10 юни 2015 г. (бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24) с водещ броя (редактор) Йордан Ефтимов.

Длъжен съм да заявя най-малкото със същата категоричност, с която г-н Йордан Ефтимов в делово писмо до мен от 27 май 2015 г. предложи да (пре)публикува във въпросния брой моето „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“ заедно с неговия отговор, че във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 не присъства моето отворено писмо и отговора на г-н Йордан Ефтимов.

Липсата на отговор също е отговор. Приемам отсъствието на отговор във в. „Литературен вестник“, бр. 22, 10-16.06.2015, год. 24 като отговора на г-н Йордан Ефтимов на моето Отворено писмо до него от 19 май 2015 г., публикувано в блога ми.

Липсата на отговор на въпрос, отправен в публичното пространство и касаещ събитие от публичното пространство, неизбежно измества обсъждането на проблема в приватното пространство. Какво се случва там само можем да гадаем.

Същевременно трябва да сме наясно с една важна асиметрия, традиционно характерна за българското културно пространство, привилегироваща мълчанието пред говоренето. Коментирал съм властта на публичното мълчание и съпътстващото го приватно говорене във връзка с явлението Сакскобургготски и казуса Марин Бодаков.

След дебата около съвместяването от страна на г-н Марин Бодаков на функциите на редактор във в. „Култура“ и на съветник по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание Георги Пирински (2006-2009) за втори път ми се случва да не ми се отговори на въпрос, поставен в публичното пространство.

В този контекст липсата на отговор е равнозначна на дисквалификация на повдигащия въпроса.

Тази дисквалификация протича в приватното пространство. На липсата на отговор в публичното пространство отговаря дисквалификация в полето на приватното говорене.

С оглед на този опит предполагам, че на моето публично Отворено писмо е отговорено с необходимата степен на основателност и задоволителност в пространството на приватното говорене.

Което всъщност прави отговора в публичното пространство излишен.

Знам, че публичното мълчание (и приватното говорене) е по-силно и ефикасно от публичното говорене (и приватното мълчание). Вярвам обаче, че има една незаобиколима остатъчна рационалност на публичното говорене, оцеляваща и след приватното дисквалифициране на питащия публично и очакващ публичен отговор.

Знам, че въпросът ми към Йордан Ефтимов е получил задоволителен отговор в сферата на приватното говорене, което обезсмисля самото питане.

Но приватната задоволителност на отговора и отговарящата му приватна дисквалификация на питащия не дисквалифицира публичния смисъл на повдигнатия въпрос.

В заключение ще го припомня: Защо Йордан Ефтимов взе участие в тържественото честване на юбилея на Любомир Левчев?

На жертвоприношението на ярето
Умилостивяващо вулкана
Кипящата с неонова светлина сяра
Вас викам през поля насам
От бавните облаци вий палещи лъчи
На пладнето вий най-узрелите за да
Позная по вас новия ден на живота
Защото другояче е сега! край край
На грижата на работника! сякаш ми прорастват
Криле така ми е добре и леко
Тук горе тук достатъчно богато радостно
Великолепно обитавам аз където огнената чаша
Изпълнил с дух чак до ръба окичен
С цветя които сам си е отгледал
Гостоприемен е за мене татко Иджен тюркоазеното
Сярно кратерно езеро И щом подземната буря
Сега тъй празнично пробудена към трона облачен
На близкородствената гръмотевица нагоре
Към радостта полита и моето сърце пораства
С орлите пея тук песен на природата тиранинът
Не бе помислил за това че тъй далече в пустошта за мен
Разцъфва друг живот когато той ме
С позор прокуди от родния ни град
Капиталът моят брат Той не подозираше
Премъдрият що за благодат ще ми докара
Като разкъса връзката човешка като свободен
Обяви ме и извън закона като криле небесни
Затуй и стана! затуй се сбъдна!
С гавра и проклятие затуй въоръжи се тоз народ
Дето беше мой изцяло срещу душата ми
И ме прогони и не напразно кънти
В ухото ми стогласният
Трезв присмех когато сънувачът
Глупавият хвана пътя плачейки
Кълна се в съдника на мъртвите! добре заслужих си го!
И лековито беше болните лекува ги отровата
Един грях наказва другия капитализмът комунизма
Защото много съгрешавах от младините още
Хората човешки нивга не обикнах не послужих им
Докрай до изнемогване с труда си както трябваше
Тъй както сляпо служи дори водата огънят
Затуй не се отнасяха и те човешки
С мен о затуй ме позоряха
В лицето и тъй държаха се с мен както и с теб
Всепретърпяваща Природа! И аз съм твой
Твой съм и се пробужда между теб
И мен отново старата любов
Ти викаш ме привличаш ме тъй близо все по-близо
Не трудът Природата поглъща а тя
Труда забрава – о като радостно платно
Отлепям от брега,

И щом расте вълната и своята ръка
Майката простира над мен о от какво
От какво остава аз да се боя Други може
Наистина да ужаси Защото туй е смърт за тях
О ти! тъй добре познат ми ти омаен
Ужасяващ неонов пламък! как тихо обитаваш
Ти ту тук ту там как боиш се сам от себе си
И от себе си бягаш ти душа на всичко живо в големия
Град! От мене вече ти не се таиш неон във всемира втъкан
За мене ставаш прозирно светъл защото аз не се боя
Нали желая да умра Това е мое право
В последната Младост вече като зазоряване наоколо
И долу отминава с рев гневът отколешен!
Долу долу мисли вайкащи се!
Сърце грижовно работливо! От теб не се нуждая вече
И тука няма вече място за съмнения. Неоновият вика
Бог –

Това е тетрадка тип ученическа изписана
От край до край с бележки чумата
Гневът изброяване на корабите Едип
Син на Иван Костов затлачената градска канализация
От която всичко изплува при летен дъжд
Машината Хамлет през прозореца
На висок етаж на панелен блок с изглед
Към най-голямата топлоелектрическа централа
На София влязла в експлоатация в началото на 60-те
Реабилитираният Трайчо Костов преименуван отново
Четвърт век по-късно ТЕЦ София Изток в шумоленето
На ресните на вратата където не разбираш нито дума
И чуваш само езикът да ломоти
Превода на Хьолдерлин Едип ’67
Сякаш в античността първото пътуване
В чужбина при Ginka в България
Момичето с което отиде на германската
Постановка на Антигона и отиваш за първи път
Заради нея при хиперборейския Ерих Креон
Източен Берлин е по-сив дори и от София
ДС освен всичко друго е и Институт по социология
Заради една тракийска вещица като почти всички жени
По тези земи Югът не е мек и топъл античният
Ландшафт е твърд и режещ най-евтината
Отпускарска дестинация добро място за писане е
Там където не разбираш нито дума
При повече от двама на едно място един е доносник
Насаме с езика под ориенталското вещаене на ресните
На вратата на ресторанта в работническите предградия.

Уважаема г-жо Димчева,

Благодаря за коментара Ви към „Отворено писмо до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев“. Моля да ме извините за забавянето на отговора ми. Изчаквах редакционното приключване на броя на в. „Литературен вестник“, в който ще бъде (пре)публикувано отвореното ми писмо до г-н Йордан Ефтимов заедно с неговия отговор.

Мисля, че сте надценили отвореното ми писмо, посветено на участието на г-н Йордан Ефтимов в тържественото честване на 80-годишния юбилей на Любомир Левчев, определяйки го в началото на Вашия коментар като „вманиачено, егоцентрично Отворено писмо“. Това силно надценяване е симптоматично за спадащия праг на търпимост към евентуални гласове, които продължават да не харесват и да не обичат перфидния, но в крайна сметка просташки чар на червената буржоазия. Не виждам нищо вманиачено и егоцентрично в нехаресването и необичането на публични фигури, които са видни представители на върхушката на престъпния комунистически режим.

(Далеч съм от това да Ви обвинявам в „пристрастие към комунистическия режим“. Проблемът е другаде. Доколкото мога да преценя от коментара Ви, Вие смятате за възможно чистото разделяне между колаборационизъм и ценностите на високата култура – и Л. Левчев е добър пример за това чисто разделяне. Позволявам си да се усъмня в практическата жизнена възможност на това чисто разделяне.)

Любомир Левчев е подобна публична фигура: виден представител на върхушката на престъпния комунистически режим, Председател на Съюза на българските писатели (1979-1988 г.) по време на замислянето и осъществяването на Възродителния процес. В качеството си на Председател на СБП по това време Л. Левчев спада към върхушката на отговорните за престъпните деяния, извършени спрямо български граждани от турски произход. Той носи отговорност, за съжаление непотърсена, за националкомунистическото подключване на СБП в пропагандната кампания, подсигуряваща провеждането на Възродителния процес.

Не виждам нищо вманиачено и егоцентрично в припомнянето на тези факти. Учудвам се, че никой не припомни тези факти при тържественото честване на 80-годишния юбилей на Л. Левчев.

Важен аргумент в коментара Ви към отвореното ми писмо е детайлното познаване „особено“ на мемоарите на Л. Левчев. Едва ли ги познавам толкова добре като Вас, но един детайл ми направи впечатление: позоваването на устни изказвания на хора, които вече не са сред живите в момента на автобиографичното писане. Те не могат да възразят. Лично за мен Любомир-Левчевата „поезия и истина“ е типичен пример за систематичното пренаписване на историята на Народна Република България с цел легитимиране на собственото си участие в престъпните деяния на комунистическия режим.

Вие смятате, че Л. Левчев е имал „много по-сложна роля“ от тази на видимия колаборационист и високопоставен участник в престъпния комунистически режим. Назовали сте тази много по-сложна роля със собственото й име: Людмила Живкова. Напълно съм съгласен с Вас. Това е името на много по-сложната роля на Л. Левчев. За разлика от Вас обаче смятам, че „опасната привилегия“ на Л. Левчев като приближен на Л. Живкова има отношение не само към „Златното десетилетие“ на българската литература през 80-те (бих добавил имената на Златомир Златанов и Ани Илков), но и към доста по-прозаичния обрат от комунизъм към национализъм и „мирен преход“ към капитализма.

„Йордан Ефтимов е свободна личност, с правото да присъства и да се изказва дори и в Ада.“ Съгласен. Не съм забранявал на Й. Ефтимов да вземе участие в тържественото честване на юбилея на Л. Левчев. Дори нямаше да разбера за това, ако той изрично не бе пожелал да ме уведоми. Изхождайки от това изрично и персонално уведомяване, си позволих да го попитам публично за основанията му да вземе участие в празнуването на юбилея на Л. Левчев. Той любезно се съгласи да (пре)публикува отвореното ми писмо в свой брой на в. „Литературен вестник“ и да отговори на него. Едва ли би направил това, ако смяташе, че съм го лишил от правото на свободата на избор. Не смятам също така, че зала 6 на НДК е Адът. Сигурно е било доста приятно и важно да се бъде там, имайки предвид добрата посетеност на събитието от страна на българския политически и културен елит.

„Той цени твореца Левчев, което няма нищо общо с временната политическа роля на нормалната за онова време идентификация.“ Отново ще си позволя да се усъмня в екзистенциалната възможност за чисто разделяне между „твореца“, от една страна, и „временната политическа роля“, от друга. (Апропо, не знам защо смятате „политическата роля“ на Л. Левчев за „временна“. Не ми е известно той публично да е декларирал, че смята някогашната си „политическа роля“ за грешка.) Също така смятам, че няма нищо „нормално“  в идентификацията с престъпния комунистически режим. Няма такова нещо като „нормалната за онова време идентификация“. Това не е въпрос на „нормалност“, а на личен избор.

В края на коментара си Вие отново прибягвате до аргумента на слабата ми запознатост с въпроса, по който си позволих да се изкажа. Този път липсата ми на „информираност“ се отнася до присъстващите на събитието в зала 6 на НДК. Не съм присъствал и нямам информираност на очевидец. Видях, че спонсорите на събитието са небезизвестни бизнесмени от морето – и огромен списък с присъстващи. От Вас научавам, че в него е имало „достатъчно много колеги от дясното пространство…“, каквото и да се крие зад това „колеги от дясното пространство…“.

„Ще се учудите, ако им кажа имената“, казвате.

Едва ли.

И в случая загубата на способността за учудване е наистина проблем.

Новината е от днес, 8.06.2015 г.

Става дума за поръчков филм, обслужващ Възродителния процес.

Българският филм на всички времена?!

Горко ни, зрители и статисти.

Филмът Време разделно (1988) трябва да се гледа от всички българи – например в часовете по история на Народна Република България – като онагледяване на престъпленията на комунистическия режим и на колаборационизма на изкуството с престъпните деяния на режима.

Като шедьовър на националкомунистическата пропаганда от ранга на филмите на Лени Рифенщал.