vs. archives

Басните са за страха от самотата.

В основата на всички лежи страхът от самотата, проектиран върху другия, който не се страхува да бъде самотен, за да му бъде внушено да се страхува.

Страхът не трябва обаче да бъде от самотата, а от загубата на себе си в колектива от страхливци, които не могат да понесат самотата.

Имало едно време един мъдър баснописец.

Той бил мъдър, ведър, забавен и надпоставен.

Един ден обаче, очевидно подведен от главния приватизатор гогата и безжалостния колач гагата, той написал басня за еднопосочната улица, забраняваща движението в насрещното платно, същевременно продължавайки да пише други мъдри, ведри, забавни и надпоставени басни до един човек.

Това разочаровало един човек, който убил всичките си приятели и започнал да разговаря с лешоядите.

Мъдрият баснописец написал тогава баснята за единия човек, който убил всичките си приятели в негово лице и започнал да разговаря с лешоядите.

Единият човек случайно я прочел и попитал мъдрия баснописец какво мисли за анонимните баснописци.

Мъдрият баснописец неочаквано престанал да говори с басни и изложил някои съображения за свещения характер на главния приватизатор и на всяка приватизация.

Макар да познавал добре литературата на 20-те, той смесил анархизма с 9-септемврийския преврат и решил да закупи фабрика навръх предвиденото от него събитие.

Единият човек, който убил всичките си приятели и започнал да разговаря с лешоядите, отново бил разочарован и призовал мъдрия баснописец все пак да изпълни служебните си задължения на играч на стъклени перли.

Мъдрият баснописец изпитал повик по завръщане към писането на басни, но единият човек, който убил всичките си приятели и започнал да разговаря с лешоядите, обявил края на басните.

Мъдрият баснописец тогава натъртил, че няма да изпълни служебните си задължения на играч на стъклени перли.

По същото време големият приватизатор гогата и безжалостния колач гагата хихикали в ъгъла.

Те знаели, че ще продължат да пишат всевъзможни басни, включително и анонимни.

Оставяйки на мъдрия баснописец чистата апаратна игра на стъклени перли по разчистване на терена за тях.

Успех, мъдри баснописецо, казал на сбогом един човек и отишъл на среща с приятели.

А на сутринта написал първата и последна басня за мъдрия баснописец и края на басните.

Бойко Пенчев заяви днес, на 19 юни 2016 г., в персоналния си блог „Хляб по водата“ следното: „Осъждам изпращането на анонимни писма до когото и да било.“

Приветстваме това изявление на член на Катедра „Българска литература“ (СУ), където са се получили анонимните писма, адресирани до Ани Илков и Сирма Данова.

Смятаме същевременно това изявление за ужасно закъсняло.

Очакваме от Бойко Пенчев, член на Катедра „Българска литература“ и декан на Факултета, в който се намира Катедрата, в която са получени анонимните писма, да излезе с официално съобщение до медиите със заявеното в персоналния му блог волеизявление.

Макар да направих всичко по силите си да поговоря с редакторите на Корпорация Катедра ЛВ (КК ЛВ) дълбоко в себе си подозирах, че за тях е от жизненоважно значение да мълчат.

За щастие не се оказах прав.

След близо едномесечно мълчание КК ЛВ проговори в лицето на Бойко Пенчев.

Благодаря на Б. Пенчев, че за разлика от останалите членове на КК ЛВ реши да използва автономно способността си за съждение и свободна реч.

Другите упорито предпазливо не го правят.

В поименния си отговор на коментара ми в персоналния му блог „Хляб по водата” Б. Пенчев на първо място радикално се усъмнява, че изобщо може да се говори за дебат около ЛВ.

Приема се.

Нека го наречем „разговор” между член на редколегията на КК ЛВ и случайно минаващ минувач през блога на Б. Пенчев.

Второто ключово твърдение на Б. Пенчев е, че той „създава литературни текстове като автономен творец”.

Приема се.

Познавам този автономен творец от „Стихосбирка” и „Слизане в Египет”. За последната дори съм писал рецензия.

Като за автономно литературно произведение и силна политическа позиция.

Нека тогава да поразсъждаваме за баснята на Б. Пенчев като литературен текст, създаден от автономен творец (на художествени текстове).

Нека да припомним на любезните читатели художественото произведение:

„Един човек застрелял, ритуално и условно, всичките си приятели. Нищо особено не се случило, освен това, че човекът сега трябвало да си говори с лешоядите, дошли за труповете.”

И тъй, без да се идентифицираме с героя на баснята, както разумно препоръчва Б. Пенчев, констатираме, че всички приятели са застреляни.

И че героят на баснята – без отново да се идентифицираме с него – трябва по необходимост да си говори с лешоядите, дошли за труповете.

Дотук добре. Но Кой е авторът на баснята, Който на свой ред говори?

Спада ли той към „всичките си приятели” на героя на баснята (без да се идентифицираме с него и без да идентифицираме автора на баснята с Б. Пенчев)?

Ако отговорът случайно е „да” (а при художествени произведения ветрилото от допускания трябва да се държи отворено), той мъртъв ли е? Спада ли към труповете, за които са дошли лешоядите?

Ако е мъртъв, Кой говори? И откъде?

За мен е чест да задавам тези простовати въпроси на Бойко Пенчев, когото уважавам като литературовед и автор на поетическите книги „Стихосбирка” и „Слизане в Египет”.

Ще се радвам да продължим заедно екзегезата на баснята му.

Е, ще се радвам да поговорим и за някои извънлитературни теми, на които той държеше през 90-те. Без никаква идентификация на лица, места и събития, разбира се.

Например (напълно извън екзегезата на художественото произведение и без никаква идентификация на лица, места и събития):

Има ли някаква зависимост между определени административно-бюрократични постове, заемани от редакторите на ЛВ, и тяхната позиция спрямо критиките, отправени към ЛВ в публичното пространство?

Но нека завършим все пак литературно-художествено:

(Мдам, litclub.bg не се отваря, явно не си е платил сметките)

Исках да цитирам стихотворението на Бойко Пенчев за гробището.

Имаме пробив в дебата около ЛВ, бил мълчалив до този момент от страна на ЛВ.

Бойко Пенчев, редактор на Корпорация Катедра ЛВ (КК ЛВ), макар и в дългогодишна хибернация, се обърна поименно към Владимир Сабоурин с обръщението „Г-н Сабоурин“.

Бях убеден, че упоритостта ми ще доведе до произвеждане на членоразделна поредица от звуци.

И се оказах прав, не е за вярване!

Ето! Говори Бойко Пенчев!

„Какъв дебат около ЛВ?
„Басня – короткий нравоучительный рассказ в стихах или прозе с четко сформулированной моралью, сатирический по направленности и имеющий иносказательный смысл“.
Г-н Сабоурин, не мога да ви попреча да се идентифицирате с героите в баснята, но защо държите да „поправяте“ историята ми? Нямам ли право да създавам литературни текстове като автономен творец, също като Вас?“

Невероятно, нали??!

Имаме членорезделно говорене от субекти, определени в баснята на г-н Пенчев като „трупове“!!!

Трупното мълчание на КК ЛВ се пропука!

Говорят мъртвите.

TO BE CONTINUED.

„Един човек застрелял, ритуално и условно, всичките си приятели. Нищо особено не се случило, освен това, че човекът сега трябвало да си говори с лешоядите, дошли за труповете.”

Попаднах на този прелюбопитен текст, защото съм абониран за блога на автора му.

Гугъл може да осветли авторството, което аз няма да си позволя да направя, защото имаме пред себе си басня без имена, която може да мине за колективно творчество.

Навремето авторът на баснята не (ми) говореше само с притчи и без имена.

Е, друго време беше, за което нито той, нито никой друг от ЛВ искат да си спомнят.

Разбирам ги. Настоящите им административно-бюрократични постове не биха толерирали говоренето без притчи и с имена, говоренето на 90-те.

Харесвам тези басни, когато се натъквам на тях в литературното творчество на автора.

Но дебатът около ЛВ не е стихосбирка.

Нека все пак да обърнем полагащото се внимание на тази басня, доколкото тя е ПЪРВОТО ЧЛЕНОРАЗДЕЛНО ИЗКАЗВАНЕ на член на КК ЛВ, пък бил той и в дългогодишна хибернация.

Баснята е басня за приятелството. Затова основният въпрос е: Кои са „всичките приятели” на визирания „един човек”?

Редакторите на КК ЛВ?

Едва ли. В тази сфера няма автентични приятелства, както авторът на текста прекрасно знае. Особено откакто „Литературен вестник” изцяло се превърна в академична Корпорация Катедра ЛВ.

Авторът на баснята също прекрасно знае, че сегашните „приятелства” в КК ЛВ се базират изцяло на административно-академични съображения под формата на определен брой гласове, осигурявани от структуроопределящата Катедра в КК ЛВ.

Защо тогава авторът на баснята говори за „приятели”, при това „всички”?

Нямам отговор на този въпрос и ще се въздържа от допускания, защото авторът на баснята е мой приятел извън Корпорацията.

(Е, има си елемент на сплашване: Нямаш вече приятели, копеле. А в БГ литературата нищо не стаа без приятели, брат.)

В рамките на Корпорацията да се разказват басни, чиято основна тема е приятелството, е израз или на дълбока човешка наивност, или на административно-бюрократична перфидност.

Странно. Не свързвам нито един от двата случая с интелектуално-етическия профил на автора на баснята.

Или просто авторът на баснята с „всичките приятели“ визира себе си?

Да, той е единственият ми приятел там. Но за мен това приятелство е възможно вече само извън Корпорацията Катедра ЛВ.

Негово свободно решение е да остане в Корпорацията.

И да не ми е вече приятел.

Е, чак да е „всички“ мои приятели е прекалено силно допускане.

Пък съм и женен човек, за когото все пак на първо място е семейството.

И съм дълбоко убеден, че авторът на баснята не спада към онези здрави сили в Корпорацията, които очевидно смятат, че най-правилно би било проблемът ВС да бъде разрешен през съпругата му.

Най-забавното развитие в казуса ЛВ след анонимните писма, адресирани към критици на Корпорацията Катедра ЛВ (КК ЛВ) – а забавлението не бива да се пренебрегва, както ми бе обърнато внимание наскоро, дори при крайно принципни казуси – е, че ако не открием конкретното лице извършител на престъпното деяние, негови потенциални извършители могат да са, както следва:

Всички заинтересовани от запазването на сегашното статукво на КК ЛВ, което в конкретна разбивка ще рече:

1) неявният център на властта, разположен извън КК ЛВ

2) настоящата редакционна колегия на КК ЛВ

3) роднините на редакторите на КК ЛВ

4) „своите“ читатели на КК ЛВ.

Забавно, нали?

Е, предпочитаме да открием конкретния извършител.

И да видим какви са конкретните му връзки с КК ЛВ, разбира се.

Поради зачестили запитвания на добронамерени граждани, загрижени за изцяло принципни въпроси, отвъд всичко лично и земно, т.е. за бъдещето на самата БГ литература (предполага се: в небесата), без оглед на нейните автори, съм длъжен да заявя следното:

Владимир Сабоурин НЕ е ПР на ЛВ.

Дори за черен ПР.