vs. archives

„Утре ще си във всички медии“. Журналистите са курвите на полицаите. Отъркването о властта. Петингът с труповете. Както се изрази прилепът Руси – бдящото око на „Нощен труд“ – щях да ви пребия заедно с ченгетата. Увличащият мирис на кръв, на насилие. Репортерите на перверзното. Нещо се случва, злото не спи. Нарекоха къщата с некролозите, там където ходя рядко, защото всички са умрели – „къщата на удоволствията“. Смъртта и сексът – храната на добрите. Оргии, наркотици, порно – добре свършена работа. „Кажи, че сте спали заедно, иначе ще те изхвърлим през прозореца бе, момче“. На шестия час той е сам, замаян, полусмазан – „Изхвърлете ме, какво ще спечелите, като това не е вярно“.

„Като чуя за култура, се хващам за кобура“. „Всъщност го е казал Гьоринг“. Замълчава. Живял е с мисълта, че това е естествена част от света му. Верният лаф за охранителите на верните неща. Аз съм наградата за труда им. Хванали са чудовището, шефът на педофилската мафия. Идеологът, гуруто. Много е възбуждащо да го начукат на някого от другата класа. На „интелектуалците“, който хвърчат в облаците, не разбират живота, не са се борили. Не са вършили мръсната работа. Те са гейове, паразити, нещастници. Презират ни и сега поне един ще го издуха. Кой е казал, че е свършила класовата борба?

Райчо живееше с две сестри. От едната имаше син, другата наскоро също беше забременяла. Те рядко си говореха и отделно една от друга му идваха на свиждане и пращаха колети. Неизменно му обясняваха, че го обичат. Той си мечтаеше, като го пуснат, да отиде при старото си гадже в Надежда. Поне за няколко дни да потъне в неизвестност за всички.

Вече е късно. Коридорът на районното се оглася от писъци. Следователка и полицай налагат млада циганка. Плач и молби да спрат – в отговор перверзно строгия тон на курвата на закона в стил – „ще те млатим, докато получим от теб това, което искаме“. Бопаджията ме поглежда и казва – „Има и такива неща“. Следва сцената на доброто ченге (с удивително тъпа последователност христоматийният номер и до днес се прилага) – биячите разхождат куцащото момиче из коридора. Дали не са попрекалили – тя видимо едва ходи. Жените в полицията често прекаляват. Трябва да доказват, че в тялото им бушуват мъжки хормони. Чувстват се като китайски плувкини на олимпиада. Една полицайка не ми пусна картите за игра в килията, защото било против правилника, колкото и колегите й да я молеха да си затвори очите. Но – не става, когато жената трябва да демонстрира мъжественост и твърдост, ако има власт, всичко опира до оперетната липса на хуй. Боян минава край тихо стенещата от побоя циганка и с гордо вдигната глава й казва под носа на полицаите „чао“. Това ще е последната му проява на смелост.

Чекистите. Заменили пишещите машини с компютри. Борците със злото. „За мен си като отворена книга, знам начинът ти на мислене, знам какво си направил – от три месеца ти чета пощата“. От няколко часа съм закопчан за трамвая. „Кви сте вие беее? Чукате момченца, продавате наркотици, а тоя твоя приятел е заклал човека?“ „Ами… литературна група сме“. Казвам първата дошла в главата ми глупост. Мълча, потъвам в себе си. Поемаме към къщата на удоволствията.

Знам, че няма надежда утре да ме пуснат. Просто е невъзможно. Поредният съдийски състав, поредните мотиви да стоя в ареста – всеки път различни. Вечерта преди дело е невероятно напрегната. Не можеш да си намериш място. Не си тук. Мразиш да се надяваш, но не можеш да се промениш. Изведнъж ме пронизва до край една-единствена ясна мисъл – прости ми, прости ми. Прости ми, че ти ебах майката. Ако ми простиш, знам, че ще изляза поне за малко.