vs. archives

-/-/-

Когато народът липсва на себе си той става предикат на държавата която липсва на себе си и се обръща към своята суверенност, която липсва на себе си и се обръща към конституцията написана от хора които не я предхождат
в априорно апостериори както би се изразил Рей Брасиер
Нуждата да придаваме социологическа реалност на формите на живот на плебса на популизмите на несъзнаваните пролетариати е като високочестотен трейдинг под прага на възприятие
Днес суверенните решения се вземат от рандъм генератори и пазарните индекси, от силовите power закони на дистрибуция
Тръмп е производството на социологическа реалност стигнала до нас като сингулярност като форма на живот
Тръмп е само един мизерен аутлет в колабиращите глобални пазари

Четат:

Ани Илков
Белослава Димитрова
Божидар Пангелов
Васил Прасков
Васил Ряхов
Владимир Левчев
Владимир Сабоурин
Кирил Василев
Кристиан Илиев
Марианна Георгиева
Мария Каро
Николай Владимиров
Ружа Матеева
Стефан Гончаров
Стефани Гончарова

Ще четем стихове от:

Георги Николов, Виктор Иванов, Елена Янева, Златомир Златанов, Ивайло Мерджанов, Марио Коев, Ружа Велчева

Музика:

Симеон Шиндаров

Vitamin B, ул. „Ангел Кънчев“ 8

10.11.2016, 19:30, Небето над София

* * *
всяка сутрин
на път за плажа

минаваш
край погребалната агенция
на ъгъла

махаш
на момичето
седнало да пуши
на прага

тя се усмихва

по лицето й
играе блясъкът
от месинговите дръжки
на ковчега
проснат
във витрината зад нея

Под вехтия юрган
старицата насън мечтае –
за Коледа да паднат
през студения комин
топли пантофи,
десетина вафли „Ная“
и лъскава кутия с агнешко
на „Фрискис“…

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кална мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Искри от факли отразени в сърце на мрака на водите
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбнала некрозна плът очи
На сляп певец извърнати към чернотата на небето
И тебе бяло божество което скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се защото
Бунтът наближава

* * *
сляпа
светлината нехае
какво ни открива

седи срещу теб
и слуша

надява се
да узнае кой си
да ти каже коя е тя
самата

но чува
химни за себе си
или разпри

за истината на нещата

* * *
водна змия
убита
върху една бетонна пирамида
на вълнолома

мравките
опразват формата й
както се опразва жилище

скоро
тя ще бъде свободна
за новия си наемател

отсъствието
което разсича слепоочията

дълбоко
дълбоко

до корена на мисълта
до пръстта на немислимото

всички игри са нечовешки

това е проблемът на crisis of overavailability, свръхдостъпност, със съответните превратни ефекти.

усет за новото, за модерното на всяка цена, като възпитание в сфери (Слотердайк), а не провинциални комплекси, макар че наистина става въпрос за минимално различие.

непоправим коректив (ако това не е оксиморон), в ситуацията

Да си свободен е епифеномен на собственото ти отношение към себ си.

Че няма нищо извън текста е равносилно да няма нищо извън наемния труд. Но тогава как ще се постигне безработно месианистично съобщество, към каквото несъмнено се стремим? Ще се окажем ли приклещени към стойността, към крайния продукт, към дефлорираната Поема като частно притежание

На Кева Апостолова

На брега на амазонка кално мъкнеща
Щръкнали в небето корени сърце на джунглата
Лепрозорий за стотици обитатели дошли с канута
От зоната на изолираните от кея се сбогуват серенада
За спасителя пръчици потракват по клавишите на акордеона
Вързани за чуканчета потънали в набъбналата плът очи
На сляп певец извръщащи се към небето
И тебе който скоро ще се върнеш
Да ги спасиш покайте се

Защото бунтът наближава

* * *
брегът умира

така живее
като умира непрестанно

умират угризенията
страхът
инфантилният гняв
истеричната радост

кипарисите се забиват
в опразнения мозък
въртят се
като архаични свредели

всичко изтече от теб

порцеланът на небето се пръска
от тишината