vs. archives

При все това самотен ти се чувстваш. Дочува в смълчаната нощ
Твоите жалби скалата и често убягва ти
Разгневена далеч от смъртните крилата вълна към небето.
Защото никой благороден не живее с теб,
Някога почитал те, увенчавал с красиви храмове и градове
Твоите крайбрежия. И винаги нужда изпитват и липсват им,
Дирят те винаги, както героят – венец, светите
Стихии за слава сърцето на чувстващ човек.

(да се продължи)

И небожителите, силите на висините, тихите,
Които с ведър ден и сладка дрямка, и предчувствие
Главите осеняват отдалече на чувстващите смъртни,
Изливайки обилието на моща си – те също, по игри другарите ти стари
Обитават, тъй както нявга, с теб. И често тъй по здрач
На Азия от планините свещена лунна светлина потича,
Звездите срещат се насред вълните ти –
Ти просияваш от небесен блясък, следвайки звездите,
Водите ти менят се, отекват братски сфери
Отгоре, песента им нощна намира отклик в любящата ти гръд.
И щом всеозаряващо тогава слънцето на ден могъщ,
На Изтока детето, чудодейното, яви се,
Тогава живото подема златния си сън,
Със който всяка сутрин дарява ги творящото.
И на теб, скърбящо божество, то праща радостна магия,
И дружеската светлина сама не е красива тъй,
Както на любовта му знака, венецът, винаги както преди,
Полага, поменавайки те то, на побелелите ти къдри.
Нима не те обгръща етерът, нима не се завръщат облаците,
Твоите вестители от него с божествения дар, лъча
От висини за теб? Тогава ти разпращаш ги над сушата,
За да шумят, вълнувайки се с теб, на жежките
Крайбрежия гори от бурята опиянени, за да се спуска,
Подобно блуден син, щом баща повика го,
Меандър с мириадата потоци, избягвайки
От криволиците си, и в равнината Кайстър
За срещата със теб ликува. И първородният, най-старият,
Съкривал се тъй дълго, твоят Нил величествен сега
Снизхождайки от планини далечни, като във звън на всеоръжие,
Приижда в теб победоносно, с копнеж ръце разпервайки.

(да се продължи)

Велемощни, жив още си ти и почиваш под сянката
На планините си, както винаги! С длани юношески обгръщаш
Още милия материк и синовете си, Татко!
В пролетен цвят от твоите острови изгубени няма.
Издига се Крит, Саламин зеленее под сянка от лавър,
Навред озарен от лъчи, надига в утринен час
Делос главата възторжена, и Тинос, и Хиос,
Отрупани с пурпурен плод, от опиянените хълмове
Извира напитката кипърска, от Калаврия урват се
Сребърни ручеи, както някога, във водите прадревни на Таткото.
Те живи са всички все още, майките на герои, островите,
Разцъфващи от година в година. А щом понякога, от бездната
Изригнал, пламък на нощта, подземна буря,
Обхваща някой скъп и той, загивайки, потъва в скута ти –
Божествен, ти пребъдваш, защото в тъмни
Дълбини изниква и потъва всичко в теб.

(да се продължи)

Завръщат ли се жерави към теб и търсят ли към твоите
Крайбрежия отново пътя корабите? Облъхват ли желани
Ветрове умиротворените води и припича ли делфинът,
Подмамен от дълбокото, под нова светлина гърба си?
Цъфти ли Йония? Времето сега ли е? Защото винаги напролет,
Когато живите сърцето обновяват си, и първата
Любов на хората пробужда ги и споменът за златни времена –
При тебе идвам аз и поздравявам те във тишината ти, Прадревни!

(да се продължи)