vs. archives

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва още да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищението е извън пределите на тази война, а предметът на негодуването седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.