Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […] Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.
Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.
За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.
Слънцето и луната – еднакво червени кълба.
Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.
Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.
Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.
Защо обаче те ме обичат? За миналото и за настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.
Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.
Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].
vs. archives 