vs. archives

Наблюдаваният калейдоскоп. Страстта е геометрия. Ромбове, цилиндри, пулсиращи ъгли. Страстта е геометрия, падаща в бездната, наблюдавана от дъното на бездната.
Наблюдаваната непозната. Зачервени от топлата вода гърди. Шест сутринта е и гласът на мъжа зад кадър все още казва, че ще я изпрати до гарата. Няма нужда, казва тя, тялото й, което се движи с гръб към камерата. С прецизни жестове слага пижамата си в куфара, затваря го, взима огледало, поглежда се (там зрителят ще получи представа за лицето й: очите широко отворени, ужасени), отваря куфара, прибира огледалото, затваря куфара, избледнавя…

Реалната ситуация: бях сам в къщта, бях на 28, тъкмо се бях върнал след като прекарах лятото извън града, бачках, стаите бяха пълни с паяжини. Вече нямаше работа и парите, харчени с капкомер, щяха да ми стигнат за четири месеца. Нямаше и надежда да намеря друга работа. В полицията ми бяха подновили престоя за три месеца. Без разрешение за работа в Испания. Не знаех какво да правя. Беше блага есен.

Непознатата е просната върху леглото. Прекосявайки сцени на любов (плоски тела, садомазохистични предмети, хапчета и гримаси на безработни), достигаш до момента, който наричаш есента, и откриваш непознатата.
В стаята, освен отражението, което засмуква всичко, съглеждаш камъни, жълти камъчета за правене на жабки, пясък, възглавници с косми, изоставени пижами. После всичко изчезва.

От изгубеното, от безвъзвратно изгубеното искам да си възвърна само писането си, намиращо се ежедневно на разположение, редове, способни да ме хванат за косите и да ме вдигнат, когато тялото ми вече не иска да издържа повече. (Показателно, каза чужденецът.) По човешки и по божественому. Като онези стихове на Леопарди, които Даниел Бига рецитираше на скадндинавски мост, за да се въоръжи с кураж – такова да е писането ми.