vs. archives

С Лаура не го направихме онзи следобед. Пробвахме наистина, но не се получи. Или поне това си помислих тогава. Сега не съм толкова сигурен. Може и да сме го направили. Това каза Лаура и мимоходом ме въведе в света на градските бани, които оттогава и задълго щях да свързвам с насладата и играта. Първата беше несъмнено най-хубавата. Наричаше се Химнасио Моктесума и във фоайето някой неизвестен художник беше направил стенопис, на който се виждаше ацтекският император, потопен до шия в басейн. По краищата, близо до монархът, но много по-дребни, се къпят усмихващи се мъже и жени. Всички изглеждат безгрижни с изключение на царя, който втренчено гледа някъде извън стенописа, сякаш преследва с поглед малко вероятния зрител – с едни тъмни и широко отворени очи, в които често ми се струваше, че виждам ужаса. Водата на басейна беше зелена. Камъните – сиви. В дъното се забелязват планини и черни буреносни облаци.

Нещо ужасно, господа. Кухотата и ужасът.
Пейзаж от мравки
В празното. Но всъщност полезни.
Нека разчетем и наблюдаваме ежедневния им маршрут:
Ето ги поетите от Мексико и Аржентина, от
Перу и Колумбия, от Чили, Бразилия
и Боливия
Вкопчени в парцелите си власт
На бойна нога (перманентно), готови да защитават
Замъците си от щурма на Нищото
Или от младите. Готови да се договарят, да игнорират
Да упражняват насилие (вербално), да изхвърлят
От антологиите подривните елементи –
Изкукали старчета.
Все дейности, които са вярно отражение на нашия континент.
Бедни и слаби, нашите поети са тези
Които най-добре представят състоянието на нещата.
Бедни и слаби, нито европейци
нито североамериканци
Патетично самомнителни, патетично образовани
(Макар че по-добре щеше да е за нас да изучаваме математически и инженерни науки
По-добре щеше да е за нас да орем и да сеем! По-добре щеше да е за нас
Да сме курви и жиголота!)
Пуяци пълнени с пръдни, готови да говорят за смъртта
В който и да е университет, на който и да е плот на бар.
Такива сме, суетни и жалки
Като Латинска Америка, стриктно йерархични, всички
Подредени в редичка, всички със събраните си съчинения
И езикови курсове по англиийски или френски
Редящи се на опашка пред вратите
На Неизвестното –
Литературна награда или ритник
В циментовите ни задници.
Епилог: Едно, две три – сърцето ми наопаки, четири, пет, шест – виждаш, счупено е, седем, осем, девет – ето вали, вали, вали…

Който веднъж изгуби любимата си,
винаги ще я губи отново и отново. Който
някога в близост до себе си е бил свидетел
на убийство, винаги би трябвало
да е подготвен за ново убийство.

Ханс Хени Ян

Казах, че никога няма да те забравя.
Сега отново съм в Ла Фронда
и вятърът, и тополите, и
растящата трева, и
цветята между стръковете
само напомнят за едно момче
говорило с Никого.

Съзря нопала, но там някъде, далече
сигурно не беше нищо повече от сън.
Изсред мъглата изникваха: обли
и меки форми, повторени
в дълъг преход на един сън
към друг
съдържайки във формите си на огледало и нокът
светкавичния образ
на самотен юноша
изправен, с протегнати ръце
докато на нескончаемия хоризонт на Мексико
се появяваха бурите.
Но щеше да оцелее.
И както кактусите нопали над пропастите
животът му щеше да висне в съня
и монотонността
на неравни интервали и задълго.
Но не това беше важното.
Важни бяха нопалите
и те бяха там отново –
изсред сълзите изникваха.

Все тая е накъде ще те повлече вятърът
(Да. Но ми се иска да видя Сенека на това място)
Мъдростта се състои в това да държиш очите отворени
докато падаш (звукови масиви
на отчаянието?) Да се отдаваш на изследвания в полицейски
районни управления Да медитираш през уикендите
без пари (Общи места, които трябва да си повтаряш, каза
гласът зад кадър, без да се смяташ за нещастен)
Градове супермаркети граници
(Един блед Сенека? Един бифтек върху мрамор?)
За свиването на сърцето още не е ставало дума
(Стига вече, безсрамна диалектико)
Тази необратима сила, която ще изпепели паметта ти

Едно Тао… Едно Тао… Нашият малък Дарио
отдалечаващ се в трамвай
из нощта на Мексико Сити.

С виолетовото си сако
в почти празен трамвай.
Усмихва се зад стъклото.

После трамваят се изгубва
с електрическото си дрънчене
сред нощта.

И сцената се повтаря отново и отново
и той ми казва без да излезеш през вратата
се опознава света.

Айнщайн демонстрира нещо като изблик на учудването и дори на благодарност пред факта, че четири пръчици с еднаква дължина образуват квадрат, докато в повечето от вселените, дадени на неговото въображение, „квадратът“ не съществува.

Алфонсо Рейес

Хайде да играем на сляпа баба
когато у дома сме само ние двамата
и гърбушкото ни наблюдава от улицата

Казва уличният артист от пешеходната зона:
Това е Пустинята.

Тук е където еврейската любовница
Изоставя своите любими.

И си споням, че ме обичаше и мразеше
И после се оказах сам в Пустинята.

Казва уличният артист: това е Пустинята.
Мястото, където се правят стихотворенията.

Моята родина.

Кошмарът започва някъде там, в тази точка.
Оттатък – нагоре и надолу – всичко е част от
кошмара. Не пъхай ръка в този съд. Не
пъхай ръка в тази ваза на ада. Някъде там
започва кошмарът и всичко, което направиш оттам
насетне ще порасте връз гърба ти като гърбица.
Не се приближавай, не се навъртай около тази двусмислена точка.
Дори да видиш да разцъфтавят устните на твоята истинска
любов, дори да видиш да разцъфтяват клепачи, които
искаш да забравиш или да си възвърнеш. Не доближавай.
Недей обикаля около това двусмислие. Не
помръдвай с пръст. Повярвай ми. Някъде там избуява
кошмарът.

Сънувах устни
(Самотни и отворени? Напукани от вятъра?)
Устни като сърце на птицечовка
Се движат сред клоните Не се дочува нищо
(Спрели са звука? Звука под дърветата?)
Влажни устни, които се усмихват в края на съня ми
Върху фон от листа Тапетите
на тази хотелска стая Жилав рисунък
Шумолене на средновековие