Сънувах, че съм Кирил Василев, божественият поет. Нима е възможно да бъда нещо толкова прекрасно, мислех си със свито до болка сърце, и да остана жив? Така се явявах на Страшния съд и Господ строго ме питаше: „Ти ли си Кирил Василев?“. Да, Господи, отговарях, вцепенен от ужас. „Смелостта на съня ти се вменява в оправдание“, отсичаше Господ, „продължавай да сънуваш“.
Сънувах, че съм Председател на работодателите, но не мога да си спомня името си, за да не ме блокират във ФБ. Макар че ме изписаха от болницата, която затворих с постъпването си, и занапред ще имам нужда от убиване на времето. Телевизията ми също трябва да продължи да го прави, така че ще трябва да бъде спасена от маргиналите, наречени данъкоплатци. Така и не успях да си спомня името си, но знам, че аз сме.
Сънувах, че съм Георги Господинов и е дошъл краят на света. Махам с ръка от прозорец, приличащ на прозорец в Стокхолм, за който бях сънувал преди пандемията. Какъв късмет, мисля си, сега вече всичко ще е свят от вчера.
Сънувах, че една сутрин най-сетне се събуждам с блаженото усещане, че съм се наспал. Казвах си сутрешната молитва с благодарността на дете, очаквайки всеки момент да се събудя, но сънят продължаваше. Сигурно това е насън, казвах си, нали всичко е изгубено.
Сънувах, че решавам да се възползвам от Извънредното положение за сънуване. Не успявах да преценя в рамките на съня дали това ще рече съня на социалната промяна и едно по-справедливо общество, или пък съня на писането. Различни лица от съня настояваха, че е едното от двете, а не другото, но със свръхчовешки инат отказвах да приема директивите им в едната или другата посока на сънуването. Нали положението е извънредно, упорито повтарях, значи законът за изключеното трето може да е суспендиран до 13 април, 00:00 ч.
Сънувах, че някой ме предупреждава като за последно, че съм Полковника от Крадецът на праскови и че Любовта е за сърбите. Пророчески отвръщам със закъснение и дружелюбна загриженост, че при пандемия всички трябва да си мият ръцете, особено очакващите Сърбина.
Когато стане страшно
Те се изказват авторитетно и замлъкват
За да не допуснат и най-малката грешка накъде
Ще тръгнат нещата след края на света да изчакат
Да се снишат покрай края след който да продължат
Да продължат да тъгуват за света винаги от вчера
Ти си от десетилетия в панелния недостроен строеж
На бъдещето храма на изолацията издигнат за осем дена
На тоталното извънредно положение под карантина откакто те помним
Във вечното читалище на гърба на евтината проституция край гарата
Уплашени сме татко не познаваме горчивината на самотата позволи ни
Да дойдем да седнем в краката ти
Сънувах, че Тео Ушев беше спечелил Оскар за пълнометражен свръхкратък анимационен филм преди края на пандемията. В благодарствената си реч на връчването той призоваваше всички български данъкоплатци да си спомнят кой им е давал Изкуство, финансирано от тях. Тогава си давам сметка, че не сънувам Ушев, а са пристигнали месечните сметки.
Сънувах, че доставям експресна пратка за министър председателя, хапчета за простата. Без да спазва определената от закона физическа, камо ли социална, дистанция, той свойски ме потупва по рамото и притеснително близко се надвесва над ухото ми: „Това да си остане между нас, че временно съм изчерпал лимита за нови експертни щабове“.
Сънувах, че прониквам в Министерски съвет, екипиран в защитно облекло, и ме водят в един от Щабовете, където трябва да доставя пица. Когато влизам в посочения ми Щаб, веднага си давам сметка, че не съм за него, а за другия, отговарящ за изключването на централния климатик. Но вече е късно да дам заден и предавам пицата на първия срещнат участник в брифинга.
vs. archives 