Сънувах, че влизам през масивни дървени врата в православна църква с размерите на Сан Пиетро и италианска пустота. Странно, мисля си, отворено е – и мигновено си давам сметка, още преди вратата да се е захлопнала зад мен, че ще бъда наказан със заразяване именно тук, заради желанието ми църквите да се затворят. Само молитвите на вярващите ми приятели могат да ме спасят, проблясва в ужасеното ми, все едно не е мое, просветено съзнание.
Сънувах, че съм Гео Милев и британските журналисти вече са разкрили източника си на вътрешна информация за безчинствата на Извънредното положение в България, мен тоест. Мамка му, мислех си, либералната демокрация пак прави прави пътищата пред фашизма, идещ в името на Здравето на Народното Тяло.
По информация на Костадин Бонев
Присъниха ми се едновременно и събрани на едно място всички чудати възрастни хора, с които съм се сблъсквал като дете: полуделият инженер от долния етаж, по цяла нощ слушащ музика под стаята ми; хомосексуалният частен учител по химия, чиято нежност не разбирах; възрастните, които стояха като предупреждение да не стана като тях. Изведнъж си давах сметка, че те са били щастливи и се питах за кого сега съм предупреждение и дали съм щастлив.
Сънувах, че български е станал световен литературен език и вече нищо не се превежда от български, а само на него. С потрес се питах защо са били всички усилия да пиша на този език, щом вече няма да се превежда от него.
Присъни ми се, че напълно съм забравил руски и първата ми любов с упрек ми казва: „Как можа да забравиш езика на любовта ни? Любовта е памет“. Със съкрушено сърце се опитвах да я попитам дали мога да продължа нататък, без да объркам падежите.
Сънувах, че съм Кирил Василев, божественият поет. Нима е възможно да бъда нещо толкова прекрасно, мислех си със свито до болка сърце, и да остана жив? Така се явявах на Страшния съд и Господ строго ме питаше: „Ти ли си Кирил Василев?“. Да, Господи, отговарях, вцепенен от ужас. „Смелостта на съня ти се вменява в оправдание“, отсичаше Господ, „продължавай да сънуваш“.
Сънувах, че съм Председател на работодателите, но не мога да си спомня името си, за да не ме блокират във ФБ. Макар че ме изписаха от болницата, която затворих с постъпването си, и занапред ще имам нужда от убиване на времето. Телевизията ми също трябва да продължи да го прави, така че ще трябва да бъде спасена от маргиналите, наречени данъкоплатци. Така и не успях да си спомня името си, но знам, че аз сме.
Сънувах, че съм Георги Господинов и е дошъл краят на света. Махам с ръка от прозорец, приличащ на прозорец в Стокхолм, за който бях сънувал преди пандемията. Какъв късмет, мисля си, сега вече всичко ще е свят от вчера.
Сънувах, че една сутрин най-сетне се събуждам с блаженото усещане, че съм се наспал. Казвах си сутрешната молитва с благодарността на дете, очаквайки всеки момент да се събудя, но сънят продължаваше. Сигурно това е насън, казвах си, нали всичко е изгубено.
Сънувах, че решавам да се възползвам от Извънредното положение за сънуване. Не успявах да преценя в рамките на съня дали това ще рече съня на социалната промяна и едно по-справедливо общество, или пък съня на писането. Различни лица от съня настояваха, че е едното от двете, а не другото, но със свръхчовешки инат отказвах да приема директивите им в едната или другата посока на сънуването. Нали положението е извънредно, упорито повтарях, значи законът за изключеното трето може да е суспендиран до 13 април, 00:00 ч.
vs. archives 