Сънувах, че посещавам рано сутрин Пенчо Славейков с цел спешна семейна консултация във връзка с мирното съвместното съществуване по време на извънредно положение. Заварвам го в чудесно настроение да редактира „Кървава песен“, тактувайки си под звуците на приглушен, но отчетлив късен Колтрейн. Момче, казва той, с Мара открай време се придържаме към социалната дистанция.
Сънувах, че прехвърлям поредната новина с „крути“ мерки в заглавието. Защо ли като се размечтаят за по-ефикасна диктатура на капитала, все прибягват до русизми. Това е все едно да налагаш неолиберален капитализъм със средствата на руския авангард, мисля си и в същия миг си давам сметка, че съм им дал идея за сутрешните новини.
Сънувах, че с изрична наредба на Закона за извънредното положение, действаща с обратна сила, постфактум се отменя щастието на неизвестните площадки. Вълната от разводи, регистрирана в Китай вследствие на пандемията, стигна до Неизвестната площадка, мисля си. Извънредното положение се държи с нас като разведени родители с детето, а щастието на неизвестните площадки е бъдеще в миналото.
Сънувах, че майка е млада и красива и губи паметта си. Току влиза през няма и минута в стаята ми да провери дали съм вкъщи. Не смея да реша от какво повече ме е страх: дали че майка е толкова млада и красива, или че губи паметта си, или че съм вкъщи.
Сънувам, че съм Роберто Боланьо и вдовицата му ме съди за неплащане на авторски права. Но аз съм Роберто Боланьо, твърдя в отчаяние със сълзи на очи. Въпреки топлотата на далечен спомен за мигове на щастие в погледа й, минаваща като сянка над някогашно море, тя остава непреклонна, че трябва да платя авторски права.
Сънувах, че сънувам, че съм на възрастта на покойния ми баща и в рамките на секунди трябва да се вземе решение дали да бъда интубиран аз от съня или аз от реалността. Татко ще ме спаси, минава като мълния през съзнанието на сънуващото ми, че сънува аз, и изтръпвам от ужас.
Сънувах, че отивам да видя Златомир Златанов като скрития праведник, отговарящ за спасението на работническите предградия. Въпреки карантината го откривах в читалището до Централна гара, превърнало се в отдалечена зала на императорската библиотека от стихотворение от династията Тан. Оставили са ме тук да я преустроя за шест дни в болницата в Ухан, казва ми. Суверен е който решава за превръщането на поезията в извънредно положение.
Сънувах, че робството е възстановено, защото отново е икономически целесъобразно. Тъй като не е лично, не е обидно, мислех си. Можем да бъдем солидарни като роби, дори с господарите, ако са със същия цвят на кожата. С облекчение се сещах, че не съм бял.
Сънувах, че съм роб в плантация край Сантяго де Куба и са ми сложили маска, за да не ям тръстиката. Изведнъж забелязвам, че надзирателят също носи маска. Какво ли е станало с белите хора, си казвам.
Сънувах, че влизам през масивни дървени врата в православна църква с размерите на Сан Пиетро и италианска пустота. Странно, мисля си, отворено е – и мигновено си давам сметка, още преди вратата да се е захлопнала зад мен, че ще бъда наказан със заразяване именно тук, заради желанието ми църквите да се затворят. Само молитвите на вярващите ми приятели могат да ме спасят, проблясва в ужасеното ми, все едно не е мое, просветено съзнание.
vs. archives 