vs. archives

Сънувам, че съм докторант на Карл Шмит по време на Третия райх. Той вече е изпаднал в немилост и волю неволю се концентрира върху дистанционното обучение, въведено в университетите след началото на извънредното положение. Не се спичай, дружелюбно ми казва, втората ми жена е сръбкиня, първата беше хърватка, питая топли чувства към вас, чудесни германофили сте. Е, не точно сърбите, ама вие сте отличници. Знаеш, че суверен е този, който решава за извънредното положение. Вие точно сте интересен правен казус: имате най-доброто и навременно извънредно положение, а нямате суверен.

Сънувам, че прекосявам Атлантика на празен съветски танкер, завръщащ се след редовен курс за доставка на нефт за Куба. Минали са едва пет години от Карибската криза и капитанът на танкера прилича на Ахаб, чийто Бял кит е построяването на комунизма, предвидено от ХХ конгрес на Партията за началото на 70-те. Тогава ще съм на три години, мисля си, пътувайки за друг малък сателит на Белия кит, родината на майка ми.

Сънувам, че съм Диего Ривера и току-що съм научил, че Фрида спи с Троцки. Не ги разбирам тези европейци, мисля си, той не знае ли, че тук се застрелва за много по-малко от това. Иначе разбирам, сексапилът на въплътената Октомврийска революция, и аз го усещам. Сексапилът на Революцията срещу сексапила на изкуството. И двете смъртноопасни. Защо тогава толкова го мисля.

Сънувах, че присъствам като дете на семеен скандал между Пенчо и Мара. Тя се опитваше да го изкара извън себе си с елементарната, но ефикасна теза, че писането на поезия е чекиджйство. Той не си правеше труда да търси по-сложни характеристики от тъпа кучко. Завършиха с размяна на шамари, Пенчовият беше осезаемо по-тежкият, съдейки по първоначалния ступор на Мара. Но те нямат дете, мина през ума ми. Кой тогава съм аз в този споделен сън за щастие насред извънредното положение.

Сънувам, че съм Гео Милев и превеждам Средата на живота на Фридрих Хьолдерлин, стихотворението с умиротворените жълти круши на угасващото съзнание, които видях като бесни жълти цветя. Остават ми пет години живот, на него месеци преди да полудее. Звънтенето на ветропоказателите в ноемврийския вятър на бюргерската студенина се чува като плющенето на знамена в студената пролет на празните софийски улици на извънредното положение.

Сънувах, че съм прислужница мулатка в дома, където Фридрих Хьолдерлин беше частен учител. Намирах този откачен шваба за много възбуждащ с тази едновременна едра кокалестост и часовникарска ювелирност на расата им. Искаше ми се да го въведа в потайностите на Бордо, този славен град на триъгълната търговия с роби, финансирала великите идеи на братството, равенството и свободата. Той обаче беше погълнат от писането на някаква поема, в която се разхождаха смугли жени. Какво ли разбираше бедният шваба от смугли жени. Така и не се остави да му бъде дадено да разбере. Но аз бях изпълнена от него.

Сънувам, че Рембо е едно от ония педалчета в андалуските църкви, които обличат Девата за процесиите. Странно, мисля си, кво може да му е приятното да виждаш гола девственица, ако си обратен. Изведнъж си давам сметка, че няма как да знам и трябва да препрочета Един сезон в ада или Едно мъжко момиче на Марко Видал.

Сънувам, че съм Маркиз дьо Сад и ме съдят за домашно насилие. Служебният адвокат настоява да не признавам, че съм Маркиза. Но как, възкликвам, без наистина да схващам логиката, нали защитата ми се базира на взаимното изключване на БДСМ практиките и идеята за буржоазно семейство и дом. Така е, безучастно се съгласява той, но в светлината на скорошните събития, свързани с Френската буржоазна революция, Истанбулската конвенция и удължаването на извънредното положение се налага в движение да преразгледаме основанията на защитата.

Сънувам, че съм на 6 и съм в санаториума за силикозноболни миньори в Смолян. Всички коментират последния брифинг и актуалните числа на заразени, починали и излекували се. Те са в рискова група, но са спокойни, все едно продължават да копаят някъде дълбоко под земята. Изпитвам детско чувство на гордост, че като хроничен астматик съм солидарен с тях. Стар чернокож миньор, неясно как оказал се там, ми казва: „Когато приключи болестта на белите хора, ще остане силикозата“.

Сънувам, че съм Троцки и потеглям на празен норвежки танкер за Мексико. Празният танкер е като женска утроба, мисля си, хапейки до кръв долната си устна, а в Мексико има култ на смъртта. Колебая се какво да избера, напосоки разлиствайки томче с поезия на Пушкин, все едно гадая. Изведнъж ме озарява прозрението, че Революцията обединява двете. Пред очите ми е стихът Унылая пора, очей очарованье.