Виждам стигмите ти
На ръка разстояние ти сам
Ми ги показваш на продупчените длани
В мантия от благовония
Отминава нещо красиво в шлейфа й
Забравям да купя хляб
Спретнат майстор със спретната бензопила
В едната ръка със спретнат калъф на лезвието
Със спретнато куфарче с инструменти в другата
Влиза във входа
Връщам се за хляба
Неизповедими са пътищата ти
Руското издателство Поляндрия, в което излиза Нобелоубежището, е свързано с капиталите на Якунин, важен путински олигарх от кръга Озеро.
Книгите правят три неща – създават памет за продажби, второто е, че създават емпатия към продаващия (четеш за някой, който продава и отиваш на неговата страна, на страната на по-продаващия) и третото – създават вкус към продажби.
Аз съм народен писател
На туземен народ който ме избра
За свой народен писател
Никой не избира народа си
Народа избира народния си писател
Когато се радват като деца
На дрънкулките които донасям
От метрополиите изпълнен с разбиране
Оставям ги да бъдат щастливи надвесвам се
Над пресния гроб на някоя светица моя градска
Викам в две страници от романа ми
Присъства дълбоко заровена още приживе
Сега е момента за ексхумация и продажби
На въпрос каква ми е мотивацията викам
Все едно да питате каква му е мотивацията
На политзатворник спечелил наскоро оскар
Много ясно да спечели оскар
Дори в черните локви
Пълни с празнота
Намирам аз смисъл
На тази земя.
Запознах се с Александър Петров, без да зная че е той, на прескрининга на документалния филм за Гео Милев в офиса на режисьора Костадин Бонев. Не знаех също, че е брат близнак на сценариста на филма Константин Петров, който ни закара с дъщеря ми на предпремиерата в Стара Загора. Не знаех, че мекотата на близнака сценарист е направена някъде в махалата, между „Джовани Горини“, асфалтирания двор на „Антим І“ и читалището „Алеко Константинов“, по времето на моята детска направа там през 70-те.
Поетът Александър Петров, с когото се разминах на ръка разстояние, без да го позная, със странното митологично усещане, задължително при срещите с близнаци и поети, дори когато не знаеш, че са поети и близнаци, е моят идол текстописец на Тангра ІІ от края на 80-те, дълго преди да си въобразя, че съм поет. Александър Петров беше моят пръв Брехт и пръв Далчев на късния соц от махалата на детството и юношеството. Когато четиресет години по-късно случайно срещнах боготворения автор на „Бъди какъвто си“, „Черно-бяла снимка“, „Циркът“, „Жулиета“ и „Оловният войник“, не го познах. Но усетих полъха на непознатото, което обикновено наричаме поезия или свобода.
Отидохме да гледаме с дъщеря ми новия документален филм на Костадин Бонев на втората му премиера в Дома на киното, без да зная, че е кръстен на „Оловният войник“ на Александър Петров и Тангра ІІ. Преди две-три години бяхме гледали заедно на същото място „Изкореняване“, тя едва ли имаше 7, но много й хареса. „Оловният войник“ е също филм за неизкоренимите корени.
Когато излязохме от киното, беше валяло и тя изстреля някакво римувано четиристишие експромт за празни черни локви. Корените на кръвта, свободата и поезията, Господ да пази Ио, се бяха преплели в Рая на намереното, спасено време – дори когато е Ад – на документалистиката. Над София се беше излял някакъв дъжд като пороя над тълпата на концерта на Систъм ъф ъ Даун в Ереван от „Изкореняване“.
Във филма има две любими ми секвенции близначки: нощна дъждовна София някъде пред НДК с неспирното отминаване в подстъпите към синьо-белия небостъргач на КВС и лист обрулен – и дневният дъждовен Далчев град някъде по „Алабин“, който е толкова истински, че разбираш, че е филм едва като бегло мяркаш почти в гръб младия Стефан Данаилов. Тези близначки казват всичко за разбирането на Бонев за киното като истина и документалистиката като кино.
И двете имат за цел намирането на изгубеното време и спасяването в неговата вечност на любимото и любимите, които са ни напуснали. Срещата с тях в тукашната вечност на спасеното време на киното е предвкусване на срещата в оттатъшната, когато времето ще е спряло като в съвършенството на стар филм: босите млади жени в дъжда и жената в черно-бяла документална или неразличима от документалната фикционална лента, излизаща от подлеза на НДК в края на 80-те като от стихотворение на Александър Петров.
Походката й казваше, че ще бъде завинаги утре в пет в белоснежна рокля пред Пети райсъвет.
Типичният български завистник
Завижда на типичния български народен писател
Типичният български народ
И типичният му народен писател
Прекарват един щастлив следобед
Заедно.
Гледах филма за Навални. Общо впечатление: добър документален филм. Филмът за Вапцаров и „Изкореняване“ на Костадин Бонев ме научиха да ценя жанра, на който доскоро не бях обръщал внимание. Научиха ме, че главен герой на добрия документален филм, митологичният му герой е ландшафтът.
Не съм се интересувал от Навални, за първи път го гледах като нашумя разследването му за двореца на Путин. И от пръв поглед не го харесах като човек, като държане, тази необоснована неприязън от пръв поглед, която е също толкова истинска или подвеждаща като любовта от пръв поглед.
Израсъл съм с русначета, между 6 и 16 години те бяха мои съученици или по-скоро аз бях техен съученик чужденец. Навални от пръв поглед не се вписа в иконографията на първите ми детски обаяния от руските лица.
Филмът ми обясни защо не го харесах от пръв поглед. Неговото лице е от епохата на ТикТок, моята иконография на руските лица е застинала в епохата на черно-белите снимки. Колко елементарно и глупаво от моя страна. Силно ме впечатли как се вписва във форматите на социалните мрежи, как прави дубли пред смартфона, как се консултира с дъщеря си за видео, което прави за ТикТок.
Спонтанната ми реакция спрямо Навални е била на стар провинциалист, който за първи път попада в Москва и е поразен от лицедейството на жителите на мегаполиса. Всъщност никога не съм бил в Русия, но предполагам, че така бих се почувствал при среща с млад московчанин.
Филмът беше с бели английски и жълти украински субтитри. Навални, семейството му и екипът му често говорят на английски. Журналистът от български произход Христо Грозев също говори на английски, понякога превключва на по-лош от английския му руски, доста объркващо езиково. Това допълнително ме затрудняваше, защото от началото на войната слушам само руския опозиционен Ютюб и съм превключил изцяло само на този език.
За филма е много важно, че реалните му персонажи играят себе си или буквално актьорстват, провеждайки разследването, за да разобличат агентите на руските тайни служби, отговорни за отравянето. Алексей и Юлия с децата си Даша и Захàр също играят във филма своя семеен живот.
Работата по разобличаването на агентите използва това онагледяване на разследването със закарфичените снимки, свързани с разноцветни конци, познато от кримките, което ми напомни за „Мементо“ и „Красив ум“.
Винаги съм се питал как разследващите журналисти се предпазват от пропадането в параноята на обектите, които разследват. Филмът много силно представя тази бездна на „легендите“ на агентите, над която се надвесва смеещото се лице на Навални. Но руският ландшафт казва друго.
Любимият ми ландшафт от филма е гледката от птича перспектива на панелките на Новосибирск. Любимото ми и решаващо документално познание е за забравените и отрязани като с нож протести в Русия отпреди войната: тълпите протестиращи, замерваните със снежни топки тежковооръжени полицаи, отделни посягащи им с голи ръце момчета, живите вериги от хора, съпротивляващи се на разкъсванeто и поединичното си завличане в арестантските автобуси, крещящите „позор“ и „не ни е страх“.
Къде е тази Русия? Все по-убедително ми се струва обяснението на Владимир Пастухов за изчезването й след успешното превръщане на зараждащата се гражданска война в империалистическа.
Филмът документира задушаването на една зараждаща се руска революция в „руския мир“ на империалистическата война.
Горко ви, миролюбци, вие предадохте революцията.
Сънувах че пиша стихотворение
Когато се събудих не помнех нищо
Освен че сънувах че пиша стихотворение
Хубава вечер
Участвах с пет лева
В розата дъщеря ми с три
Беше толкова щастлива
Че ще изненада майка си
Филмът е пълен с живот
Смъртта е толкова близко
Може би още един филм
Забравения шоколадов медал
И дълга нощ
vs. archives 