vs. archives

Когато с ум и безпрестрастност
в дома отшелнически мой
с ръце налудни аз
муха улавям за крилото
никой мен да разбере не може.
Прости природа моята постъпка
прости невинното желание
прости незнанието мое.

Като в гората бях разбрах
на колело подобна е водата
Та чуйте значи: веднъж,
загивах аз съвсем от жажда
коремът да се издуе от вода мечтаеше.
Аз се изправих.
краката повече не се мотаеха.
аз седнах
и светлина изливаше се през прозорците
аз легнах
и няма мисъл повече

Разкъсал струята на паметта,
Оглеждаш се наоколо, съкрушил лицето с гордост.
Името ти – Казимир.
Ти гледаш как гасне слънцето на спасението твое.
От красотата са разкъсани уж планините на земята ти,
Няма площад, който да носи фигурата ти.
Дай ми очите твои! Отвори прозореца на кратуната си!
Че ти си човек, съкрушил лицето с гордост?
Само муха е животът твой и желанието твое – тлъсто угощение.
Не блести слънцето на спасението твое.
Гръм положи в краката шлема на главата твоя.
Пъ – мастилницата на думите твои.
Трр – желанието твое.
Агалтон – кльощавата памет твоя.
Ей Казимир! Къде е масата ти?
Уж я няма и желанието твое е трр.
Ей, Казимир! Къде е приятелката ти?
И нея я няма, и мастилницата на паметта ти е пъ.
Осем години прощракаха в ушите ти,
Петдесет минути изтиктакаха в сърцето ти,
Десет пъти тѐче реката пред теб,
Секна мастилницата на желанието твое Трр и Пъ.
„Виж кво нещо“ – казваш ти и паметта ти е Агалтон.
Ето ти стоиш и уж разтваряш с ръцете дима.
Гасне с гордост съкрушеният израз на лицето твое,
Изчезва паметта ти и желанието твое е трр.

Веднъж един човек, чувствайки глад, седял на масата и ядял котлети,
А до него стояла съпругата му и все говорела за това, че в котлетите имало малко свинско.
Той обаче ядял и ядял и ядял и ядял и ядял, докато
Не почувствал някъде в стомаха смъртна тежест.
Тогава, като отместил каварната храна, той затреперил и заплакал;
В джоба му златният часовник престанал да тиктака;
Косата му изведнъж изсветляла, погледът се прояснил;
Ушите му паднали на пода както наесен падат от тополата жълти листа;
И той скоропостижно умрял.

Аз гений съм на пламенните речи
На мислите свободни господин съм
Аз цар съм на безсмислените красоти
Аз бог съм на изчезналите висоти
На мислите свободни господин съм
На светла радост съм поток.

Когато хвърля своя взор в тълпата,
Застива като птица тя
Стои около мен наобиколила стълб,
Стои безмълвна.
Застива като птица тя
И аз помитам я като боклук.

На тебе дадено ти е да ме боготвориш (това е дар небесен),
А пък небесен дар това е, трябва да допуснем, дар свети.
Да, аз разбира се съм много много много много интересен
И даже много много много много много съм развит.

Да пишеш без неточности каква наслада само!
Написаното после да четеш на глас.
Да, няма по-добро прекарване на времето
Когато заедно участват плът и дух.

Тогава чувствам в себе си потока на вселената

Игра на големите преговори, приятелите гледат,
разхожда се нерез и сянка във въздуха лети.
Вижте, кълвач прелетя, вижте от дъба
жълъд падна, а кит в морето изригна фонтан а
на небето за нас се вижда книга

Не мога плавно аз да мисля
Пречи ми страхът
Прорязва мисълта ми
Като лъч
По два, по три пъти в минута
Той свива в гърч съзнанието ми
Сега не правя нищо
И само мъча си душата.

И ето загърмя дъждът,
И времето застина,
Часовникът безпомощно тиктака
Расти, трева, на теб не ти е нужно време.
Дух Божи, говори, на теб не са ти нужни думи.

Цвете на папируса, спокойствието ти е прекрасно
И аз да съм спокоен искам, но всичко е напразно.

12 август 1937 година
Детско Село

Дълго се чудех, откъде на улицата се е появил тигър. Чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се, чудех се… В това време духна вятър и аз забравих за какво съм се чудил. Така и не знам, откъде на улицата се е появил тигър.

С безумен поглед той ме гледа –
Домът Ви и верандата отдавна аз познавам.
Целува ме с тъмночервени устни –
Предците ни, покрити с люспи стоманѐни на война са ходили.

Донесе ми букет тъмночервени карамфили –
Лицето Ви строго отдавна познавам.
Помоли за букета за една целувка само –
Предците ни, покрити с люспи стоманѐни на война са ходили.

Със своя пръст със черен пръстен той докосна ме –
Тъмният Ви пръстен познавам отдавна.
На турския диван се строполихме двамата –
Предците ни, покрити с люспи стоманѐни на война са ходили.

С безумен поглед той ме гледа –
О, звезди, угаснете! ти, луна, побледней!
Целува ме с тъмночервени устни –
Предците ни, покрити с люспи стоманѐни на война са ходили.