Ето високата земна обител.
Късно, късно е. За сън е час.
Разум, беден мой воител,
да бе заспал до сутринта.
Що за съмнения, тревоги?
Мина се денят и ей ни на
звяр наполовина, наполовина бог е –
заспиваме на прага
в новия трудов живот.
Чук-чук-чук клепало,
спи животно с име Паяка,
спи Телето и Мухата спи,
над поля луна виси.
Над земята цяла купа
преобърнати води.
Спи растение Картоф.
Бързо да заспиваш ти!
Кандидат на минали столетия,
пълководещ нови дни,
Разум мой! А тез изчадия вовеки
иди ги разбери.
Тържище тясно е природата,
в кал, лишения и прахоляк
защо се гърчиш, царю на свобòдата,
неспокоен земен прах?
Гаснат знаците на зодиака
над постройките на селото,
спи животното Котака,
дреме рибата Дебелата.
Чук-чук-чук клепало –
спи животно с име Паяка,
спи Телето и Мухата спи,
над поля луна виси.
Над земята цяла купа
преобърнати води.
Вади горски дух греда
от косматата брада,
иззад облака сирена
малък крак провеси,
людоед на джентълмена
неприличното отнесе.
Всичко смеси общо в танца
и летят в посоки вси
павиани и британци,
вещици, бълхи и мъртъвци.
Гаснат знаците на зодиака
над полята и градче,
спи животното Котака,
дреме птицата Врабче.
Пищногъзите русалки
литват право в небесата –
ръцете здрави като палки,
гърдите кръгли като ряпа.
Седналата връз триножник
вещица превръща се на дим
и покойникът танцува множко
с горската нечиста сила.
Подир тях със бледен хор
вещери ловят Мухата,
и стои над стръмен склон
с неподвижен лик луната.
През прозорците на старата пушалня,
Дето паркетът пращи излъскан,
Погледни площада грохнал –
Там още не падат сградите,
Там още не роптаят скитите,
Опулили сини очи.
Там след влак от коли
Едвам препуска на сива кранта
Мирликиецът жълт и зъл.
Кретат след него скитите
И сополиво момченце лови
Малиновочервения епитрахил.
На прозореца на старата пушалня
Разпален се хили Арий
И чака мършави шамари.
<1920>
Дизайн Венци Арнаудов
Тази книга се стреми да събере на едно място, в лична библиотека литературни свидетелства за саморефлексията на руската култура върху случилото се с нея през първата четвърт на ХХІ век. Катастрофичността, прекрачила вече точката на невъзврат, междувременно се консолидира в дългосрочно ендемично състояние, схващано в следващите страници като руска дистопия. Терминът „дистопия“ е използван за описание на социокултурни явления посредством интерпретацията на литературни текстове.
Употребата на термините „дистопия“ и „антиутопия“ не е синонимна, а генеалогична, следвайки обвързаността им със социалноисторическия контекст на разглежданите произведения. Терминът „дистопия“ е свързан предимно с постсъветската културна сфера, принципно лишена от утопичен хоризонт; „антиутопия“ – по-скоро със съветската и източноевропейските й варианти, където антиутопията възниква като непосредствена реакция на реално осъществената и съществувала „утопия“.
Първата четвърт на ХХІ век бележи постепенна и прогресивно засилваща се реставрация на съветското като ключова репрезентация на имперското, чиято символна инаугурация avant la lettre е възстановяването (с нов текст) на съветския химн със закон, подписан от много младия президент на Руската федерация на 25 декември 2000 година. Антиутопията, предизвикана от реализацията футуристичната утопия на комунизма, отново се завръща като реакция на ретроутопията на късния путинизъм. Утопията, от друга страна, едновременно помнеща и освободена от комунистическия си генезис, продължава да е концептуално и повествователно функционална за Владимир Сорокин и Борис Акунин, които емфатично я прилагат като определение на романите си Телурия (2013) и Щастлива Русия (2017).
Ако за Акунин това е заявено парадоксален и останал единичен случай, големите дистопии на Сорокин от Ледената трилогия (2002-2005) до Наследие (2024), заключителната част на трилогията за доктор Гарин, с последователна повествователна и концептуална мощ обвързват дистопичното с вътрешноприсъщата на утопията чудовищност по модела на Ние на Замятин и Чевенгур на Платонов. Този модел споделя с Кафка един комизъм на чудовищното, който не намира продължение в парадигматичните западни дистопии на Хъксли и Оруел (въпреки позоваването на Замятин), но е подхванат от Виктор Пелевин в Отшелника и Шестопръстия (1990) и S.N.U.F.F. (2011), чието подзаглавие – на „високо-средносибирски“ – е утøпiя, внезапното превръщане на едно напрегнато очакване в празно множество или в нищо, би казал Кант. Платонистът Сорокин, от своя страна, удържа в своите дистопии метафизическия статут на утопията посредством похвата на субверсивната афирмация (subversive affirmation) на нейната чудовищност.
Една от читателските реакции на Денят на опричника (2006), първата „Путинистка дистопия“ (Елиът Боренстейн) в чист вид, недвусмислено демонстрира, че Сорокиновото подмолно „утвърждаване“ на путинистката ретро(анти)утопия е сработила възприемателски изненадващо ефикасно. И то сред публика, участвала преди това в изхвърлянето на книгите на Сорокин в огромна бутафорна тоалетна чиния от стиропор[1], инсталирана пред Болшой театър: „Най-сетне Владимир Сорокин написа правилна книга. Там е показано добре как трябва да се постъпва с враговете на Русия!“[2]
Тези доскоро меко казано резервирани читатели на Сорокин – и толкова по-възторжени почитатели на Денят на опричника – приветствали Владимир-Сорокиновата субверсивна афирмация на путинистката дистопия, са членове на „Опричното братство в името на свети преподобни Йосиф Волоцки“[3], руска православно-фундаменталистка ултранационалистическа организация.
[1] „Идущие вместе“ провели у Большого театра акцию протеста против творчества писателя Владимира Сорокина – книги автора бросали в унитаз“, РИА „Новости“, 27.06.2002 <https://ria.ru/20020627/182306.html>. Посетено на 6.12.2024.
[2] Цит. по Соколов, Б. „Старая новая Русь“, Агентство политических новостей, 1.11.2006 <https://www.apn.ru/publications/article10805.htm>. Посетено на 6.12.2024.
[3] „Опричное братство во имя святого преподобного Иосифа Волоцкого“, Традиция. Русская энциклопедия <https://traditio.wiki/Опричное_братство_во_имя_святого_преподобного_Иосифа_Волоцкого>. В издание на Братството, в. Царский опричник (бр. 14 от март 2002 г.), може да се прочете следното: „Така че приближавай, другарю, с все сили деня, когато под ботуша на погрома ще се разнесе кристалният звън на стъклата на еврейските домове и магазини, когато ще изчезнат под руините последните синагоги и над комините на кремационните пещи на новите Аушвиц и Собибор отново ще се извие весело пушече. Приближавай великия ден на разплата на еврейския народ за всичкото зло, причинено от него на човечеството. Приближавай деня на „окончателното решение“ на еврейския въпрос!“ – Цит. по „Антисемитская пропаганда“, Исследовательский Центр „Сова“, 04.08.2003 <https://www.sova-center.ru/racism-xenophobia/archive/antisemitism/antisemitism-2002/2003/08/d734/?sphrase_id=2748535>. На 29 ноември 2024 г. Министерството на правосъдието на Руската федерация обяви Изследователския център „Сова“ за „чуждестранен агент“. – „Исследовательский центр „Сова“ включен в реестр иноагентов“, 02.12.2024 <https://www.sova-center.ru/about-us/nashi-slozhnosti/2024/12/d86924/>. Посетени на 6.12.2024.
Домашен котарак лежи на зиданата печка,
Вечеря някой рано у дома си в шест.
И само аз мечтая за домашен
Арест.
Я преместете тая женска
В местенце с повечкото нар.
От Шекспир изтормозен пискаше
Комар.
Сега урока си научих точно:
Мълчанието, знае се, е злато…
Да бях научила това преди
Следствения изолатор.
vs. archives 