Изведнъж галеонът, натоварен със злато, влиза в устата на един от разказвачите,
и Кадъм, с окапали зъби, почва да барабани на бонгоса.
Старата тъга на Кадъм и загубеният му авторитет:
на един тропически остров последните кръвни телца на един дракон
оцветяват с имперско достойнство мантията на един упадък.
(да се продължи)
Спирам се на определени традиционни изрази:
тропическия порой, сиестата, плантацията за захарна тръстика, тютюна –
с един жест, да не кажем звукоподражателно,
титанично преминавам над тяхната музика
и казвам: водата, пладнето, захарта, дима.
И съчетавам:
тропическият порой плющи по гърба на конете,
сиестата, вързана за конска опашка,
плантацията за захарна тръстика, разкъсваща конете,
конете, изгубващи се потайно
в тъмните изпарения на тютюна,
последният жест на сибонеите, докато дима минава през чатала,
подпиращ мускета, като талигата на смъртта,
последният жест на сибонеите –
и рия тази земя, за да намеря идолите и да си сътворя история.
Народите и техните истории в устата на целия народ.
(да се продължи)
Не мога да гледам с тези разширени зеници.
Никой не знае да гледа, да съзерцава, да разсъблича тяло.
Това е ужасяващото безредие на ръка в зеленото,
удушвачите, пътуващи в кръга на ириса.
Не знам как да населя с погледи самотния ход на любовта.
(да се продължи)
Храбро ескортирам пронизаното сърце,
забивам най-острия стилет във врата на спящите.
Мята се тропикът и струята му нахлува в главата ми,
Притисната твърдо срещу коричката на нощта.
Първичното милосърдие на златоносните пясъци
звучно удавя испанските кобили,
вихрушката размята най-полегналите гриви.
(да се продължи)
Смутът е, ужасът е, обилието е,
девствеността е, която почва да се губи.
Гниещото манго в речното корито помрачава разсъдъка ми
и се покатервам на най-високото дърво, за да падна като плод.
Нищо не може да спре това тяло, предназначено за копитата на конете,
приклещено в смут между поезията и слънцето.
(да се продължи)
Телата в тайнствения тропически дъждец,
в дневния дъждец, в нощния дъждец, винаги в дъждеца,
телата, отварящи милионите си очи,
телата, над които властва светлината, се свиват
пред убийството на кожата,
телата, поглъщащи лакомо приливи светлина, избухват като огнени слънчогледи
над недвижните води,
телата във водите като угаснали въглени в дрейф към морето.
(да се продължи)
Белите зъби, перфориращи нощта
и също изгладнелите зъби на китайците, очакващи сутрешната закуска
след християнското вероучение.
Все още тези хора може да се спасят от небето,
понеже в ритъма на химните девиците поклащат ловко
фалосите на мъжете.
Поривиста вълна нахлува в обширния салон на коленопреклоненията.
Никой не мисли да умолява, да благодари, да бъде благодарен, да свидетелства.
Светостта изпуска въздуха с гръмък смях.
Нека католическите символи на любовта бъдат първите предмети, които опипам,
за щастие не познаваме сладострастието и френската ласка,
не познаваме съвършения епикуреец и жената октопод,
не познаваме стратегическите огледала,
не умеем да носим сифилиса с умиротворената елегантност на лебеда,
не знаем, че много скоро ще пристъпим към смъртоносните елегантности.
(да се продължи)
Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Кой принадлежи на себе си, когато клавесът почуква?
Кой презира да се удави в неопределимия пламък на фламбояна?
Юношеската кръв пием в изящните чаши за горещ шоколад.
Сега не минава тигър, а неговото описание.
(да се продължи)
Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Нежните негри отмерено замахват с камите си.
Като плод на гуанабано сърцето бива пронизано без престъпление.
Ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Една ръка върху китарата извиква злокобния цвят на звездната ябълка
по-гланцова от огледало в хлада преди зазоряване –
ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Ако потопиш пръсти в пулпа й, ще повярваш в музиката.
Майка ми я ужили скорпион като беше бременна.
(да се продължи)
Първите акорди и древността на този свят:
свещенодействайки една негърка и една бяла – и извиращата течност.
За да се натъжа, мириша се под мишниците.
В тази страна, в която няма диви животни.
Мисля за конете на конкистадорите, покриващи кобилите,
мисля за непознатото звучене на песента на аборигените,
изчезнала за вечни времена,
със сигурност трябва да положа усилия с цел изясняване
на първия плътски контакт в тази страна и първия покойник.
Всички стават сериозни, когато тимпанът открива танца.
Само европеецът четеше картезианските медитации.
Танцът и островът, обкръжен от всички страни от водите:
пера на фламинго, кости от каракуда, връзки босилек, семки от агвиат.
Новата тържественост на този остров.
Родино моя, тъй млада ти не можеш да дефинираш!
(да се продължи)
vs. archives 