vs. archives

Стонът му е подобен на премигваща мрежа от ареолити без свидетел.
Денят се надига в сърцето му и той спуска клепачи, за да падне нощта на земеделския отдих.
Мие ръцете си във взора на Бога и реши косите си като светлината и реколтата от тези тънки класове на доволството на дъжда.
Виковете се отдалечават като стадо по скатовете, когато звездите спят след нощ на непрестанен труд.
Прекрасният ловец пред небесния водопой за птиците без сърце.
Бъди тъжен като газелите пред безкрая и метеорите, като пустините без миражи.
До пришествието на устата, подута от целувки, за гроздобера на пустинята.
Бъди тъжен, защото тя те очаква в един кът на тази отминаваща година.
Тя може би е на ръба на следващата ти песен и ще бъде красива като водопад на свобода и обилна като линията на екватора.
Бъди тъжен, по-тъжен от розата, красивата клетка на нашите погледи и на неопитните пчели.
Животът е като пътуване с парашут, а не това, което искаш да вярваш.
И ние падаме, падаме от зенита си до своя надир, оставяме във въздуха петна от кръв, за да се отровят онези, които утре ще го дишат.
Навътре в себе си, извън себе си ще падаш от зенита до надира, защото това е съдбата ти, твоята презряна съдба. И колкото от по-високо падаш, толкова по-високо ще отскочиш, толкова по-голяма ще е трайността ти в паметта на камъка.
Скочили сме от утробата на майка си или от ръба на звезда – и падаме.
О, парашутът ми, единствената ухайна роза на атмосферата, розата на смъртта, пропадаща между звездите на смъртта.
Чухте ли това? Това е злокобният шум на затворена гръд.
Отвори вратата на душата си и излез да дишаш от външната страна. Можеш да отвориш с въздишка вратата, затворена от ураган.
Човече, ето го твоят парашут, чудесен като виенето на свят.
Поете, ето го твоят парашут, чудесен като магнита на бездната.
Магьоснико, ето го твоят парашут – едничка твоя дума може да го превърне в чудесно издигане подобно на мълнията, която иска да заслепи своя създател.
Какво чакаш?
Ала ето я тайната на Труднопостижимия, който забрави да се усмихва.
А парашутът чака, вързан за вратата, като конят на безкрайното бягство.

 

И ето ме тук, сам като малкия сирак на безименните корабокрушения.
О, колко прекрасно… колко прекрасно.
Виждам планините, реките, джунглите, морето, корабите, цветята и охлювите.
Виждам нощта и деня, и оста, в която се събират.
О, о, аз съм Алтазур, големият поет, без кон, който да зоби храна за канарчета, нито да сгрява гърлото си с лунна светлина – аз съм с моя малък парашут като чадър за слънце над планетите.
От всяка капка от потта на челото си родих небесни светила, на вас оставям задачата да ги кръстите като бутилки вино.
Виждам всичко, мозъкът ми е изкован с езици на пророци.
Планината е въздишката на Бог, възхождащ по издуващ се термометър докато докосне краката на любимата.
Онзи, който е видял всичко, който познава всички тайни, без да е Уолт Уитман, защото никога не съм имал бяла брада като красивите медицински сестри и замръзналите потоци.
Онзи, който чува нощем чуковете на фалшификаторите на монети, които са само едни дейни астрономи.
Онзи, който пие горещата чаша на мъдростта след потопа, подчинявайки се на гълъбите, и който познава маршрута на умората, врящия килватер, който оставят след себе си корабите.
Онзи, който познава складовете за спомени и за красиви забравени сезони.
Той, пастирът на аероплани, водачът на заблудените нощи и на запада, обучен да следва единствените полюси.

 

 

 

Търкалям се безкрай върху скалите на сънищата, търкалям се сред облаците на смъртта.
Срещам Девата, седнала в роза, и тя ми казва:
„Виж ръцете ми: прозрачни са като електрическите крушки. Виждаш ли жилките, по които тече кръвта на недосегнатата ми светлина?
Виж нимба ми. Има пукнатини, което доказва моята старост.
Аз съм Девата, Девата без петно от човешко мастило, единствената, която не е полунеопетнена. Аз съм предводителката на останалите единайсет хиляди, които в действителност бяха с прекалено реставрирана неопетненост.
Говоря на език, който изпълва сърцата в съгласие със закона на скачените облаци.
Винаги казвам сбогом – и оставам.
Обичай ме, сине мой, защото обожавам поезията ти и ще ти покажа въздушни геройства.
Имам толкова нужда от нежност, целуни косите ми, измила съм ги тази сутрин в облаците на зората и сега искам да заспя върху дюшека на разкъсващата се лека мъга.
Моите погледи са жица на хоризонта за отпочиване на лястовици.
Обичай ме.“
Коленичих в кръговото пространство и Девата се издигна и седна върху парашута ми.
Заспах и рецитирах тогава най-красивите си стихотворения.
Пламъците на поезията ми изсушиха косите на Девата, която ми каза благодаря и се отдалечи, седнала върху бялата си роза.

 

 

Парашутът ми започна да пада главоломно. Такава е силата на привличане на смъртта и на отворения гроб.
Повярвайте, гробът има по-голяма власт отколкото очите на любимата. Отвореният гроб с всичките си притегателни сили. И това го казвам на теб, на теб, чиято усмивка навежда на мисълта за началото на света.
Парашутът ми се оплете в угаснала звезда, която добросъвестно се придържаше към орбитата си, все едно не знаеше, че усилията й са безполезни.
И като се възползвах от този добре заслужен отдих, започнах да запълвам с дълбоки мисли квадратчетата на дъската си:
„Истинските стихотворения са пожари. Поезията се разпростира във всички посоки, озарявайки действията си с потреса на насладата или агонията.
Трябва да се пише на език, кото да не е майчин.
Четирите посоки на света са три: юг и север.
Стихотворението е нещо, което ще бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е, но би трябвало да бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е било, което никога не ще може да бъде.
Избягвай външната възвишеност, ако не искаш да умреш, смазан от вятъра.
Ако извършвах поне една лудост годишно, бих станал луд.“
Взимам си парашута и от ръба на моята звезда в движение се хвърлям в атмосферата на последната въздишка.

Родих се на трийсет и три години, в деня на смъртта на Христос; родих се на Равноденствие, под хортензиите и аеропланите на жегата.
Погледът ми бе дълбок като на млад гълъб, на тунел и сантиментален автомобил. Размятах въздишки на акробат.
Баща ми бе сляп и ръцете му бяха по-възхитителни от нощта.
Обичам нощта, шапка на всичките дни.
Нощта, нощта на деня, на деня на следващия ден.
Майка ми говореше като зората и като дирижаблите, които ще паднат.
Косите й бяха с цвета на знаме, очите й пълни с далечни кораби.

Един следобед взех парашута си и рекох: „Между една звезда и две лястовици.“ Ето смъртта, която наближава както земята – падащия балон.
Майка ми бродираше пустинни сълзи върху първите дъги.
И сега моят парашут пада от сън в сън през пространствата на смъртта.
През първия ден срещнах една непозната птица, която ми каза: „Ако бях едногърба камила, нямаше да съм жадна. Колко е часът?“ Изпи капките роса от косите ми, хвърли ми три погледа и половина и се отдалечи, казвайки „Сбогом“ с високомерната си кърпа.
Към два, същия ден открих един прекрасен аероплан, покрит с люспи и охлюви. Търсеше кътче на небето, където да се подслони от дъжда.
Там в далечината, всички кораби закотвени в мастилото на зората. Изведнъж почнаха да се откъсват един по един, влачейки като шатра парцали безспорна зора.
Заедно с напускането на последните зората изчезна зад някои извънмерно надути вълни.
Тогава чух да говори Създателя без име, който е обикновена дупка в празното, прекрасен като пъп:
„Вдигнах голям шум и този шум извая океана и вълните на океана.
Този шум завинаги ще се прилепи към морските вълни и морските вълни завинаги ще се прилепят към него като марките върху пощенски картички.
Сетне изтъках дълъг канап от сияйни лъчи, за да пришия дните един към друг; дните, които притежават един истински и възстановен – ала безспорен – източен произход.
Сетне начертах географията на земята и линиите на ръката.
Сетне пийнах малко коняк (поради хидрографията).
Сетне създадох устата и устните на устата, за да арестува двусмислените усмивки; създадох и зъбите на устата, за да стоят на стража пред простотиите, които ни идват на езика.
Сътворих езика на устата, който човеците отклониха от неговата роля като го накараха да се научи да говори… него, него, прекрасния плувец, отклонен завинаги от водната си и чисто галеща роля.“

На Пабло Пикасо

Бе времето в което се отвориха клепачите ми без криле
И почнах да пея над развилнелите се далечини
Напускайки гнездата им
Знамената заглушават вятъра
ЧОВЕЦИТЕ
НАСРЕД ТРЕВИТЕ
ТЪРСЕХА ГРАНИЦИТЕ
Над баналното поле
светът умира
От преждевременни глави
поникват пламтящи криле
И в екваториалния окоп
пукнатини на промеждутъци
Под сянката на живи аероплани
Войниците пееха в суровите следобеди

Градовете на Европа
угасват един след друг

Отивайки в изгнание
Последният крал носеше на врата
Верига от угаснали лампи

Звездите
които падаха
Бяха светулки в мъха
И обесените афиши
висяха по протежение на стените

Сянка се изтърколи връз полите на планините
Дето старият органист кара да пеят джунглите
Вятърът полюшва хоризонтите
Окачени на корабните въжа и платната
На билото на дъгата
Пееше птица

Отвалете планината

Навсякъде по земята
Видях криле от лястовици
И Христос въззет в полет
Забрави трънения венец

Седнали на паралела
Нека погледаме нашето време

СТОЛЕТИЕ ОКОВАНО В ЕДИН ЪГЪЛ НА СВЕТА

В огледалата течащи
Лодките минават под мостовете
И ангелите-пощальони
почиват върху дима от комините на дреднаутите
Насред тревите
изсвирва локомотивът пламнал от ревност
Прекосил зимата

Двете струни оставени като следи
Зад него продължават да пеят
Като непокорна китара

Голото му око
Пура на хоризонта
Танцува между дърветата

Той е Диоген с горящата бъчва
Търсещ насред месеците и дните

По равноденствената пътека
Тръгнах на път

Всяка звезда
е взривяващ се артилерийски снаряд

Перата на моето гърло
Се успокоиха под слънцето
Изгубило едното крило

Божественият аероплан
Носеше в ръцете си маслинена клонка

Въпреки това
Ранените залези кървят
А на пристана отдалечаващите се дни
Вместо котва носеха кръст

Пеейки сядаме на плажовете
Най-смелите капитани                                    Капитан Кук
Върху айсберг се носеха към полюсите       Лови северни сияния
За да оставят лулата си в уста                       На Южния полюс
Ескимоска

Други забиват новенички копия в Конго

Сърцето на Африка на слънце изложено
Се разтваря като накълвана смокиня

И негрите
от божествена раса
Роби в Европа
Почистваха от лицата си
Снега който ги цапа

Хора с къси криле
са обиколили целия свят
И един благороден изследовател от Норвегия
Като военна плячка
Докара в Европа
сред чудновати животни
И екзотични дървета
Четирите посоки на света

Аз също се качих на борда
Напуснах шосето си и дойдох да ви видя

Чайките кръжаха около бомбето ми

И ето ме тук
на крак
в други заливи

Под безмълвна дъбрава
Бавно минават
градовете пленени
Съшити един с друг с телефонни конци

Думите и жестовете Кръжат около телеграфа

Изгаряйки крилете си
като неумели богове
Уморените аероплани
Кацаха по гръмоотводите

Бременни биплани
раждат в полет насред мъглата

Те са любимите птици
Дето в нашите клетки са пели

Птицата дето спи сред клонака
Без с крило да покрива главата си

В нощите
самолетите прелитаха покрай фара
Фара който агонизира вдън годините

Някой с вгорчен живот
С празни зеници
Хвърляйки в морето тъжните си дни
Се качва на кораба

Да заминеш
И там отдалеч
Да гледаш светещите прозорци
И пресичащите огледалата сенки

Като ято
млади лястовици
Емигрантите пееха над обратните вълни

МОРЕ

МОРЕ СЪС ЗЕЛЕНИ СТЪЛБОВЕ ДИМ

Исках това море за някогашната си жажда
Пълно с плаващи коси
По тези вълни си отидоха най-истинските ми страсти
Под газирани води
Един претърпял корабокрушение серафим
Плете венци от водорасли

Младата луна с накъсани въжа
Тази сутрин пусна котва в Марсилия

И най-старите моряци
На дъното на дима на лулите си
Бяха открили живи перли

Капитанът на подводницата
Забрави на дъното съдбата си

Като се върна на суша
откри че друг носеше звездата му

Трескави изгнаници от старата планета
Свалена в мига на излитането
От зенитни оръдия

Един сляп емигрант
водеше четири дресирани лъва
А друг отнесе в болницата на пристанището
Един славей с разстроено пеене

Онзи лоцман дете
забравил димящата си лула
До угасналия вулкан
Завари в града
хората коленичили
И видя да възсияват бременните девици
Там далече
Там далече

Пристигат умислени
златотърсачите
Минават с песен през листака
На раменете си
Носят Калифорния
В дъното на здрача
Идеха полунемите просяци

Молитвено шумолене
Накланяше дърветата
Върху гърба на моретата
Избяга лятото

ЩО ЗА НЕЩА СЪМ ВИДЯЛ

В растителната и гъста мъгла
Просяците по улиците на Лондон
Залепени като обяви
По студените стени

Помня добре
Помня

Онзи пролетен следобед
Едно болно момиче
Остави двете си криле на входа
И влезе в санаториума

Същата нощ
под небе продълговато

Десет цепелина пристигнаха в Париж
И един ловец на глигани
Просна окървавени седем от тях
Върху рустикалната утрин
Досами облака който докосваше покрива

Зелен часовник
Оповестява годината

1917

ВАЛИ

Под водата
Погребваха мъртвите
Някой плаче
И кара листата да капят

Знаци съдържа небето
Рече астрологът брадат
Ябълка и звезда
Бухалите кълват

Марс
преминава през
Стрелец

ИЗГРЯВА ЛУНАТА

Малтретирано светило
Се плъзва надолу

Астролози с островърхи митри
От брадите им капе пепел на парцали

И ето ме тук
сред джунгли настроени
По-вещо от древните арфи

В къщата
окачена в празното
Уморени от търсене
влъхвите са заспали

Асансьорите си почиват приклекнали

И във всички покои
Всеки път като удари часът
Излиза от часовника един сериозен паж
Сякаш за да каже
Екипажът очаква
Госпожата

До живата врата
Негърът роб
бързо отвара уста
За годината пианист
Който кара да пеят зъбите му

Този следобед аз видях
Последните фонографски афиши
Една мешавица от крясъци
И тъй различни песни
Като в чуждестранни пристанища

Хората от утрешния ден
Ще дойдат да дешифрират йероглифите
Които оставяме сега
Написани в обратен ред
Между железата на Айфеловата кула

Вижда се краят на спречкването
Часовникът ми изгуби всичките си часове

Бавно те преброждам
Век разполовен на две
И по мост
Над кървава река
По пътя на Запад

Един следобед
на дъното на живота
Минаваше хоризонт от камили
На немите им гърбове
Между две кокалести пирамиди
Мъжете от Египет
Плачат като новите крокодили

И светците с влак
търсейки други региони
Слизаха и се качваха на всички перони

Душата ми посестрима на влаковете
С един влак като с броеница може да се молиш
Димящият кръст окадяваше с аромат равнините

Ей ни и нас пътуваме сред светците
Влакът е парче от града което се отдалечава

Известяващият за спирките
Изкрещя
Пролет
Слизане отляво
30 минути

Преминава влакът пълен с цветя и плодове

Ниагарският водопад е намокрил косата ми
И мъглив ореол възсиява над нея

Реките
Всички реки на избликващите коси
Зле сплетените на плитки реки
Целунати от летата пламтящи
Изгубено пощенско корабче плаваше покрай брега
На златните острови на Млечния път

Хребетът на Андите
Стремителен като конвой
Прекосява Латинска Америка

Любовта
Любовта

На малко места я открих
И всички неизследвани реки
Преминаха под ръцете ми

Една сутрин
Овчари алпинисти
Свиреха на цигулка по върховете на Швейцария

И на съседна звезда
Някой безрък
С криле свиреше на пиано

Столетие качено на пияни аероплани

КЪДЕ ЩЕ ОТИДЕШ

Отивайки в изгнание
Последният крал носеше на врата
Огърлица от угаснали лампи

А вчера видях мъртъв сред розите
Аметистът на Рим

АЛФА
ОМЕГА
ПОТОП ДЪГА

Колко ли пъти животът е почвал отначало
Кой ще каже за всички събития на една звезда

Да продължим марша си
Носейки в ръцете си узрялата глава

МЕХАНИЧНИЯТ СЛАВЕЙ ИЗПЯ ПЕСЕНТА СИ

Онова множество с груби длани
Носи траурни венци
На бойните полета
Някой отмина изгубен в дима на пурата си

КОЙ Е

Една отрязана ръка
Прокара върху мрамора
Току-що изникналата линия на екватора

Век
Потопи се в слънчевата светлина
Когато следобед
Се приземя на някой авиодрум

Към едничкия аероплан
Който ще пее един ден в лазура
Ще се извиси от потока на годините
Ято ръце

ЮЖЕН КРЪСТ
ВИСОЧАЙШИ ЗНАК САМОЛЕТ НА ХРИСТОС

Руменоликото детенце с голите криле
Ще дойде с тръбата в своите ръце
Все още недокоснатата тръба която възвестява
Края на Вселената

Отивайки в изгнание
Последният крал носеше на врата
Огърлица от угаснали лампи

А вчера видях мъртъв сред розите
Аметистът на Рим

АЛФА
ОМЕГА
ПОТОП ДЪГА

Колко ли пъти животът е почвал отначало
Кой ще каже за всички събития на една звезда

Да продължим марша си
Носейки в ръцете си узрялата глава

МЕХАНИЧНИЯТ СЛАВЕЙ ИЗПЯ ПЕСЕНТА СИ

Онова множество с груби длани
Носи траурни венци
На бойните полета
Някой отмина изгубен в дима на пурата си

КОЙ Е

Една отрязана ръка
Отбелязва на мрамора
Току-що изникналата линия на екватора

Век
Потопи се в слънчевата светлина
Когато следобед
Се приземя на някой авиодрум

Към едничкия аероплан
Който ще пее един ден в лазура
Ще се извиси от потока на годините
Ято ръце

ЮЖЕН КРЪСТ
ВИСОЧАЙШИ ЗНАК САМОЛЕТ НА ХРИСТОС

Руменоликото детенце с голите криле
Ще дойде с тръбата в своите ръце
Все още неизползваната тръба която възвестява
Края на Вселената

Бавно те преброждам
Век разполовен на две
И по мост
Над кървава река
Вървя от Запад

Един следобед
на дъното на живота
Минаваше хоризонт от камили
На немите им гърбове
Между две кокалести пирамиди
Мъжете от Египет
Плачат като новите крокодили

И светците с влак
търсейки други региони
Слизаха и се качваха на всички перони

Душата ми посестрима на влаковете
С един влак като с броеница може да се молиш
Димящият кръст окадяваше с аромат равнините

Ей ни и нас пътуваме сред светците
Влакът е парче от града което се отдалечава

Известяващият за спирките
Изкрещя
Пролет
Слиза се отляво
30 минути

Преминава влакът пълен с цветя и плодове

Ниагарският водопад е намокрил косата ми
И мъглив ореол възсиява над нея

Реките
Всички реки на избликващите коси
Зле сплетените на плитки реки
Целунати от летата пламтящи
Изгубено пощенско корабче плаваше покрай брега
На златните острови на Млечния път

Хребетът на Андите
Стремителен като конвой
Прекосява Латинска Америка

Любовта
Любовта

На малко места я открих
И всички неизследвани реки
Преминаха под ръцете ми

Една сутрин
Овчари алпинисти
Свиреха на цигулка по върховете на Швейцария

И на съседна звезда
Някой безрък
С криле свиреше на пиано

Столетие качено на пияни аероплани

КЪДЕ ЩЕ ОТИДЕШ

И ето ме тук
сред джунгли настроени
По-вещо от древните арфи

В къщата
увиснала в празното
Уморени от търсене
влъхвите са заспали

Асансьорите си почиват приклекнали

И във всички покои
Всеки път като удари часът
Излиза от часовника един сериозен паж
Сякаш за да каже
Екипажът очаква
Госпожата

До живата врата
Негърът роб
бързо отвара уста
За пианистичната година
Която кара да пеят зъбите му

Този следобед аз видях
Последните фонографски афиши
Една мешавица от крясъци
И тъй различни песни
Като в чуждестранни пристанища

Хората от утрешния ден
Ще дойдат да дешифрират йероглифите
Които оставяме сега
Написани в обратен ред
Между железата на Айфеловата кула

Вижда се краят на спречкването
Часовникът ми изгуби всичките си часове

Младата луна с накъсани въжа
Тази сутрин пусна котва в Марсилия

И най-старите моряци
На дъното на дима на лулите си
Бяха открили живи перли

Капитанът на подводницата
Забрави на дъното съдбата си

Като се върна на суша
откри че друг носеше звездата му

Трескави изгнаници от старата планета
Свалена в мига на излитането
От зенитни оръдия

Един сляп емигрант
водеше четири дресирани лъва
А друг отнесе в болницата на пристанището
Един разстроен славей

Онзи лоцман дете
забравил димящата си лула
До угасналия вулкан
Завари в града
хората коленичили
И видя да светят бременните девици
Там далече
Там далече

Пристигат умислени
златотърсачите
Минават с песен през листака
На рамената си
Носят Калифорния
В дъното на здрача
Идеха полунемите просяци

Молитвено шумолене
Накланяше дърветата
Върху гърба на моретата
Избяга лятото

ЩО ЗА НЕЩА СЪМ ВИДЯЛ

В растителната и гъста мъгла
Просяците по улиците на Лондон
Залепени като обяви
По студените стени

Помня добре
Помня

Онзи пролетен следобед
Едно болно момиче
Остави двете си криле на входа
И влезе в санаториума

Същата нощ
небето се сниши продълговато

Десет цепелина пристигнаха в Париж
И един ловец на глигани
Просна окървавени седем от тях
Върху рустикалната утрин
Досами облака който докосваше покрива

Зелен часовник
Оповестява годината

1917

ВАЛИ

Под водата
Погребваха мъртвите
Някой плаче
И кара листата да капят

Знаци съдържа небето
Рече астрологът брадат
Ябълка и звезда
Бухалите кълват

Марс
преминава през
Стрелец

ИЗГРЯВА ЛУНАТА

Малтретирано светило
Се плъзва надолу

Астролози с островърхи митри
От брадите им капе на парцали пепел