vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Vicente Huidobro

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (9)

След смъртта ми един ден
Светът ще бъде малък за хората
Върху моретата ще издигнат континенти
Ще се направят острови на небето
Ще има голям метален мост опасващ Земята
Като пръстените изградени на Сатурн
Ще има градове големи колкото една страна
Гигантски градове на бъдещето
Където човекът-мравка ще бъде цифра
Число което се движи страда танцува
(Малко любов от време на време като арфа която те кара да забравиш живота)
Градини с домати и зеле
Обществените паркове с плодови дръвчета
Няма месо за ядене планетата е тясна
И машините убиха последната твар
Плодови дръвчета по всички пътища
Използваемото само използваемото
О, прекрасния живот, който подготвят фабриките
Ужасното равнодушие на звездите усмихващи се
Убежище на музиката
Която се изплъзва от ръцете на последните слепци

Скръб скръб по абсолютното и съвършенството
Безутешна скръб, която прекосява изгубените орбити
Противоречиви ритми разломяват сърцето
На главата ми всеки косъм мисли нещо различно

Повдигане от преяждане нахлува в кухината, която се простира от зората до залеза
Прозявка с цвят на света и плътта
Цвят на духа засрамен от неосъществими неща
Борба между кожата и чувството за дължимо и неотдадено достойнство
Носталгия да си кал камък или Бог
Шеметът от нищото падайки от сянка в сянка
Безполезността на усилията крехкостта на почвата

Пратен в изгнание ангел на благоразумието
Защо говориш? Кой иска ти да говориш?
Взриви се песимистичен ала взриви се тихо
Как ще се смеят хората след хиляда години
Човек куче, който виеш на собствената си нощ
Престъпник на душата си
Човекът от утрешния ден ще се подиграе на теб
И на вкаменените ти крясъци капещи сталактити
Кой си ти обитателю на този мъничък звезден труп?
Какво представляват твоите повици за повръщане от безкрайното и твоята амбиция за вечност?
Атом изселен от самия себе си с врати и прозорци в траур
Откъде идеш къде отиваш?
Кой го е грижа за твоята планета?
Жалко безпокойствие
Останки от презрението, което ще изпита към теб
Обитателят на Бетелгейзе
Двайсет и девет милиона пъти по-голям от твоето слънце

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (8)

Векове векове, които живеят стенейки във вените ми
Векове, които се люшкат в песента ми
Които агонизират в гласа ми
Защото гласът ми е само песен и може да се излее само в песен
Люлката на езика ми се люля в празното
Предхождащо времето
И ще запази вечно първичния ритъм
Ритъма, който поражда светове
Гласът на човека съм, който отеква в небесата
Който се отрича и проклина
И иска сметка защо е така и с каква цел

Съвкупният човек съм
Човекът ранен от незнайно кого
От заблудена стрела на хаоса
Извънмерен терен на човешкото
Да, извънмерен и го заявявам без страх
Извънмерен защото не съм буржоа, нито от изморена раса
Варварин съм може би
Извънмерен болник
Варварин чист от рутинни и отбелязани пътища
Не приемам вашите добре подсигурени удобни столове
Дивият ангел съм дето падна една сутрин
В нашите насаждения от понятия

Поет
Антипоет
Културен
Антикултурен
Метафизично животно обременено от печал
Спонтанно директно животно кървящо с въпросите си
Самотно като парадокс
Фатален парадокс
Цвете на противоречията танцуващо фокстрот
Върху гроба на Бог
Върху доброто и злото
Крещяща гръд съм и кървящ мозък
Земетресение съм
Сейзмографите отчитат минаването ми през света

Скриптят колелата на земята
И шествам на кон в смъртта си
Прилепен за смъртта си като птица за небето
Като дата издълбана в растящо дърво
Като името на писмото, което изпращам
Прилепен за смъртта си
Прекосявам живота прилепен за смъртта си
Опрян на бастуна на своя скелет

Слънцето изгрява в дясното ми око и залязва в лявото
В детството ми детство пламтящо като алкохол
Сядах на пътищата на нощта
Да слушам красноречията на звездите
И ораторията на дървото
Сега равнодушието заснежава следобеда на душата ми
Нека звездите се пръснат на шипове
Нека на хиляди огледала се счупи луната
Завръща се дървото към гнездото на ядката
Само искам да знам защо
Защо
Защо
Протест съм и дращя безкрая с грабливи нокти
И крещя и стена с окаяни океански крясъци
Екотът на гласа ми кара да гърми хаоса

Космическа безмерност съм
Камъните растенията планините
Поздравяват ме пчелите плъховете
Лъвовете и орлите
Звездите здрача зорите
Реките и джунглите ме питат
Как е как сте?
И докато звездите и вълните имат какво да кажат
Те от моята уста ще говорят на хората
Нека Бог бъде Бог
Или Сатаната бъде Бог
Или и двамата да бъдат страх нощно незнание
Все тая е
Да е Млечният път
Или процесия възхождаща следвайки истината
Днес ми е все тая
Донесете ми един час живеене
Да падам през света на пълни обороти
Да препускам през вселената към всяко светило
Да потъвам или да се издигам
Запратен без милост сред планети и катастрофи
Господи Боже ако съществуваш го дължиш на мене

Убийте ужасното съмнение
И ужасяващата яснота
Човек с отворени очи в нощта
До края на вековете
Загадка погнуса на заразните инстинкти
Като камбаните на възбудата
Птицелов на мъртви светлини шестващи със стъпки на призраци
Със снизходителните стъпки на ручея
Които отнасят облаците и сменят страната

На килима на небето е хвърлен късметът ни
Там дето умират часовете
Отминалата свита на часовете стоварващи се върху света
Заложена е душата ни
И участта дето излита всяка сутрин
Над облаците с очи пълни със сълзи
Кърви раната на последните вярвания
Когато безутешната пушка на човешкото скривалище
Откача птиците от небето
Виж се там братска твар оголена от име
До водопоя на собствените ти предели
Под благата зора
Дето закърпва тъканта на морските вълнения
Виж там далече иде веригата хора
Излизаща от завода на все същите желания
Ухапани от същата вечност
От същия ураган на блуждаещи заслепления
Всеки носи безформената си дума
И краката му са привързани за собствената си звезда
Машините напредват в нощта на съдбовния диамант
Напредва пустинята с безжизнените си вълни
Преминават планините преминават камилите
Като историята на древните войни
Там върви веригата хора сред илюзорни игри
Към гробния клепач

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (7)

Чудо, което да озари дъното на вътрешните ни морета
Като кораба, който потъва, без да угаси светлините си
Освободен тогава от тази трагическа тишина
В собствената ми буря
Ще предизвикам празнотата
Ще разтърся нищото с богохулства и крясъци
Докато падне мълнията на желаното наказание
Внасяйки в мрака ми атмосферата на рая

Защо съм затворник на това трагическо търсене?
Какво е това, което ме вика и се скрива
Следва ме крещи ми по име
И щом обърна лице и протегна ръцете на зрението
Ми мята отгоре мъгла жилава като нощта на вече умрели звезди?

Страдам инатя се в скръбта
Страдам откакто бях мъглявина
И нося оттогава в клетките тази първична болка
Тази тежест в крилата
В песента този камък
Болката, че съм остров
Подземна мъка
Космическа мъка
Полиморфна мъка предхождаща живота ми
И следваща го с военна маршова стъпка
И която ще премине оттатък
До другата страна на световната периферия

Съзнателна
Несъзнателна
Деформирана
Звучна
Звучна като огъня
Огънят, който изгаря вътрешните ми въглища и спирта на очите

Трагичен оркестър съм
Трагическо понятие
Трагичен съм като стиховете, които напират в слепоочията и не могат да излязат

Траурна архитектура
Фатална математика без никаква надежда
Насложени пластове потайна болка
Насложени пластове смъртно безпокойство
Подпочвени пластове на приказни интуиции

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (6)

Ти си ти падналият ангел
Вечното падане върху смъртта
Падането без край от смърт в смърт
Вещерски омагьосай вселената с твоя глас
Вкопчи се в гласа си вещере омагьосващ света
Пеейки като слепец изгубен във вечността

Броди в мозъка ми една болезнена и брутална граматика
Непрестанната касапница на вътрешни понятия
И едно последно приключение с небесни надежди
Безредие на неблагоразумни звезди
Изпаднали от магията без убежище
Всичко, което се крие и ни възбужда с фатални магнити
Което се крие в мразовитите региони на невидимото
Или пламтящата буря на нашия череп

Вечността се превръща в цветна пътека
За завръщането на призраци и въпроси
За зажаднелия мираж на новите хипотези
Чупещи огледалото на възможното вълшебство

Освобождение О! да освобождение от всичко
От собствената памет, която ни владее
От дълбоките вътрешности знаещи своето
Поради тези рани дето ни връзват за дъното
И прекършват крясъците на крилата ни

Магията и мечтата пилят железните пръчки
Поезията плаче на върха на душата
И подхранва безпокойството като гледа нови стени
Издигнати от тайнство до тайнство
Сред мини за мистификации, отварящи раните си
С неизчерпаемия церемониал на познатата зора
Всичко напусто
Дайте ми ключа на затворените сънища
Дайте ми ключа на корабокрушението
Дайте ми сигурност за корени на хоризонт в покой
Откритие, което да не убягва с всяка крачка
Или дайте ми едно красиво зелено корабокрушение

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (5)

 

Да продължаваш
Не Стига вече
Да продължаваш с бремето на светове страни градове
Тълпи вой
Покрит с климати полукълба идеи спомени
Сред мрежи от гробници и съзнаващи планети
Да продължаваш от болка към болка от загадка към загадка
От болката на камъка към болката на растението
Защото всичко е болка
Болка на битката и страх от несъществуване
Връзки на болката връзват земята за небето водите за земята
И световете галопират по орбити от скърби
Мислейки за изненадата
Скритата засада на всички кътчета на пространството
Болят ме краката като реки от камък
Какво си направил с краката ми?
Какво си направил от тази универсална твар
От това блуждаещо животно?
Този бълнуващ плъх пъплещ по планините
Яхнал северен химн или вопъл на земята
Омацан в кал и плач
на почва и кръв
Бичуван от тръни и с разпнати очи
Съзнанието е горчилка
Разумът е разочарование
Само в покрайнините на живота
Може да се посади една малка илюзия

Очи жадни за кипнали сълзи
Устни жадни за по-големи жалби
Ръце полудели от опипване на мрака
В търсене на повече мрак
И тази горчивина разхождаща се по костите
И това погребение в паметта ми
Това погребение, което се удължава в паметта ми
Това дълго погребение, което прекосява всеки ден паметта ми
Да продължиш
Не
Нека се счупи скелето на костите
Да се срутят подпорните стълбове на мозъка
И да повлече ураганът отломките в нищото, от другата страна
Където вятърът шиба Бог
Където все още отеква гърлената ми цигулка
В съпровод на посмъртното пиано на Страшния съд

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (4)

 

Аз съм тук изправен пред вас
В името на един идиотски закон провъзгласяващ
Съхранението на видовете
Подъл закон
Грубиянски Закон, вкоренен в простодушните полове
От този първи закон клопка на несъзнателността
Човекът се раздира
И се пръсва в смъртен вой през всички пори на земята си
И ето ме тук изправен сред вас

Пропадат желанията ми в празното
Пропадат крясъците ми в нищото
Пропадат в хаоса богохулствата ми
Пес на безкрайността скитащ между мъртви светила
Пес ближещ звезди и спомени от звезди
Пес ближещ гробове
Искам вечността като гълъб в моите длани

Всичко трябва да се отдалечи в смъртта да се скрие в смъртта
Аз ти той ние вие те
Вчера днес утре
Паша в паста на неутолимата забрава
Паша за вечното преживяне на неуморния хаос
Справедливост, какво направи с мен, Висенте Уидобро?
Болката пада от езика ми и увехналите крила
Падат мъртвите ми пръсти един по един
Какво направи от мен, глас, изпълнен с птици на свечеряване
Гласът, който ме болеше до кръв?
Дайте ми безкрая като цвете за моите ръце

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (3)

Само преди шест месеца
Напуснах екваториалната линия току-що врязана
Във войнишкия гроб на търпеливия роб
Милосърдна корона върху човешката глупост
Аз съм този, който говори през тази 1919-та година
Зима е
Вече Европа погреба всичките си мъртъвци
И хиляда сълзи образуват един-единствен снежен кръст
Вижте тези степи разтърсващи ръцете
Милиони работници най-сетне разбраха
И вдигат в небето знамената си на зората
Елата елате чакаме ви защото сте надеждата
Единствената надежда
Последната надежда

Това съм аз Алтазур двойник на самия себе си
Който вижда себе си да действа и се смее на другия лице в лице
Който падна от висините на звездата си
И пътува от двайсет и пет години
Окачен на парашута на собствените си предразсъдъци
Това съм аз Алтазур с безкрайното желание
На вечния и обезсърчен глад
Плът, разорана от плуговете на скръбта
Как да спя, докато вътре има непознати земи?
Въпроси
Загадки, висващи на гърдите ми
Сам съм
Разстоянието между едно тяло и друго
Е толкова голямо колкото между една душа и друга
Сам
Сам
Сам
Сам съм изправен на върха на годината, която агонизира
Вселената се разбива на вълни в краката ми
Планетите кръжат около главата ми
И ме разрошват с вдигнатия от тях вятър
Без да дадат отговор, който да запълни бездните
Без да усещат баснословното въжделение, което търси сред фауната на небето
Майчинско същество, дето да заспи сърцето
Ложе на завет от вихрушката от загадки
Ръка, която да милва туптенето на треската
Бог разтворен в нищото и във всичко
Бог всичко и нищо
Бог в думите и жестовете
Мисловен Бог
Бог на дъха
Млад Бог стар Бог
Гнил Бог
далечен и близо
Бог омесен в моята печал
Да продължим да култивираме в умовете си земите на грешката
Да продължим да култивираме истинните земи в гърдите си
Да продължим
Винаги същото като вчера утре и сетне и след това
Не
Не може да бъде Да сменим късмета си
Да изгорим плътта си в очите на зората
Да пием свенливата прозорливост на смъртта
Полярната прозорливост на смъртта
Възпявай хаоса на хаоса, който има човешка гръд
Плачи от ехо в ехо за цялата вселена
Търкаляйки се с митовете си сред халюцинации
Страх от празното при висока температура
Горчиво съзнание на напразната жертва
На безполезния опит на провала небесен
На изгубения опит
И дори след като човекът ще е изчезнал
И паметта му дори бъде изпепелена на кладата на времето
Ще остане един вкус на болка в земната атмосфера
Толкова векове дишана от гръд на оплаквачи
Ще остане в пространството зловещата сянка
На безмерен плач
И един изгубен глас виейки безутешен
Нищо нищо нищо
Не
Не може да бъде
Консумираме насладата
Да изчерпим живота в живота
Да умре смъртта просмукана от точещи се рапсодии
Просмукани от немощни пиана и знамена променящи се като какавиди
Скалите на смъртта се оплакват на предела на света
Вятърът влачи горчивите си цъфтежи
И безутешността на пролетите, които не успяват да се родят
Всички са капани
капани на духа
Електически преливания на сън и реалност
Тъмни просветления на това дълго отчаяние, вкаменено в самота
Да живееш да живееш в мрака
Сред вериги на тиранични въжделения огърлици от стенания
И едно вечно пътуване във вътрешността на самия себе си
С болката от постоянни граници и срам на сакат ангел
Подигравка на нощен бог
Да се търкаляш да се търкаляш със счупени антени в пространството
Сред крилати морета и зори застояли

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І“ (2)

Всичко свърши
Човекоядното море удря по вратата на безмилостните скали
Кучетата лаят по умиращите часове
И небето се вслушва в преминаването на отдалечаващите се звезди
Сам си
И се отправяш направо към смъртта като откъртил се от полюса айсберг
Пада нощта, търсеща сърцето си в океана
Погледът приижда като потоците
И докато вълните се връщат обратно
Луната дете светлина избягва насред открито море
Виж това изпълнено небе
По-богато от ручеите в мините
Небе пълно със звезди чакащи кръщение
Всички тези звезди пръски от каменно светило запратено във вечните води
Не знаят какво искат, нито дали има скрити мрежи някъде отвъд
Нито в чия ръка са юздите
Нито чия гръд издъхва вятърът върху тях
Нито знаят дали няма ръка и няма гръд
Планините улов
Са високи колкото въжделенията ми
И аз захвърлям извън нощта последните си мъки
Които птиците пеейки разпръсват по света

Ремонтирайте мотора на зората
Докато седя на ръба на очите си
За да присъствам на възшествието на образите

Аз съм, Алтазур
Алтазур
Затворен в клетката на съдбата си

Напразно се вкопчвам в железните пръчки на възможното бягство
Цвете препречва пътя
И се възправя като статуя на пламъците
Невъзможното бягство
По-немощен крача с моите желания
От армия без светлина насред засади

Отворих очи във века
В който умираше християнството
Сгърчено върху агонизиращия си кръст
Вече ще изпусне последния си дъх
Утре какво ще поставим на празното място?
Ще поставим една зора или залез
Трябва ли въобще да се поставя нещо?
Венецът от тръни
Изцеждащ последните си звезди увяхва
Ще умре християнството, което не разреши нито един проблем
Което само научи на мъртви молитви
Умира след две хиляди години съществуване
Огромна канонада слага точката на християнската ера
Христос иска да умре придружен от милиони души
Да потъне със своите храмове
И да прекоси смъртта с безмерна свита
Хиляда аероплана поздравяват новата ера
Те са оракулите и знамената

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен І (1)“

Алтазур, защо изгуби първоначалната си ведрина? Що за зъл ангел се спря на вратата на твоята усмивка
С меч в ръка?
Кой пося скръбта в равнините на очите ти като накит на бог?
Защо един ден изведнъж усети ужаса да съществуваш?
И този глас, който ти изкреща живееш и не виждаш да живееш
Кой накара мислите ти да се стремят към кръстопъта на всички ветрове на болката?
Счупи се диамантът на твоите сънища в едно море от вцепененост
Изгубен си Алтазур
Сам в средата на Вселената
Сам като една нота, която разцъфва във висините на празнотата
Няма добро няма зло нито истина нито ред нито красота

Къде си Алтазур?

Мъглявината на мъката минава като река
И ме завлича в съгласие със закона на привличанията
Мъглявината в сгъстени миризми бяга от собствената си самота
Усещам един телескоп, който ме фиксира като револвер
Опашката на комета ми бичува лицето и отминава, изпълнена с вечност
Търсейки неуморно спокойно място, където да освежи неминуемата си задача

Алтазур ще умреш Ще изсъхне гласът ти и ще бъдеш невидим
Земята ще продлъжи да кръжи по точната си орбита
Опасявайки се от погрешна стъпка като еквилибрист върху телта, вързал за ужасените погледи
Напразно търсиш полудяло око
Няма врата за излизане и вятърът мести планетите
Мислиш си, че не е проблем да падаш вечно, ако има начин да се избяга
Не виждаш ли, че вече падаш?
Изчисти главата си от предразсъдъци и морал
И ако в стремежа си да се възземеш не си постигнал нищо
Остави се да падаш, без да спираш своето падане без страх от дъното на сянката
Без страх от загадката на самия себе си
Може би ще откриеш светлина без нощ
Изгубена в цепнатините на бездните

Падай
Падай вечно
Падай на дъното на безкрая
Падай на дъното на времето
Падай на дъното на самия себе си
Падай до най-ниското, до което може да се падне
Падай без главозамайване
През всички пространства и всички ери
През всички души на всички въжделения и всички корабокрушения
Падай и изгаряй, като преминаваш, звездите и моретата
Изгаряй очите, които те гледат, и сърцата, които те очакват
Изгаряй вятъра със своя глас
Вятърът, който се оплита в гласа ти
И нощта, зъзнеща в пещерата си от дупки

Падай в безчестие
Падай в старост
Падай в сълзи
Падай в смехове
Падай в музика над вселената
Падай от главата в краката си
Падай от морето в извора
Падай в последната бездна на тишината
Като кораб, който потъва, изгасяйки светлините си

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Въведение“

Родих се на трийсет и три години, в деня на смъртта на Христос; родих се на Равноденствие, под хортензиите и аеропланите на жегата.
Погледът ми бе дълбок като на млад гълъб, на тунел и сантиментален автомобил. Размятах въздишки на акробат.
Баща ми бе сляп и ръцете му бяха по-възхитителни от нощта.
Обичам нощта, шапка на всичките дни.
Нощта, нощта на деня, на деня на следващия ден.
Майка ми говореше като зората и като дирижаблите, които ще паднат.
Косите й бяха с цвета на знаме, очите й пълни с далечни кораби.

Един следобед взех парашута си и рекох: „Между една звезда и две лястовици.“ Ето смъртта, която наближава както земята – падащия балон.
Майка ми бродираше пустинни сълзи върху първите дъги.
И сега моят парашут пада от сън в сън през пространствата на смъртта.
През първия ден срещнах една непозната птица, която ми каза: „Ако бях едногърба камила, нямаше да съм жадна. Колко е часът?“ Изпи капките роса от косите ми, хвърли ми три погледа и половина и се отдалечи, казвайки „Сбогом“ с високомерната си кърпа.
Към два, същия ден открих един прекрасен аероплан, покрит с люспи и охлюви. Търсеше кътче в лазура, където да се подслони от дъжда.
Там в далечината, всички кораби закотвени в мастилото на зората. Изведнъж почнаха да се откъсват един по един, влачейки като шатра парцали безспорна зора.
Заедно с напускането на последните зората изчезна зад някои извънмерно надути вълни.
Тогава чух да говори Създателя без име, който е обикновена дупка в празното, прекрасен като пъп:
„Вдигнах голям шум и този шум извая океана и вълните на океана.
Този шум завинаги ще се прилепи към морските вълни и морските вълни завинаги ще се прилепят към него като марките върху пощенски картички.
Сетне изтъках дълъг канап от сияйни лъчи, за да пришия дните един към друг; дните, които притежават един истински и възстановен – ала безспорен – източен произход.
Сетне начертах географията на земята и линиите на ръката.
Сетне пийнах малко коняк (поради хидрографията).
Сетне създадох устата и устните на устата, за да арестува двусмислените усмивки; създадох и зъбите на устата, за да стоят на стража пред простотиите, които ни идват на езика.
Сътворих езика на устата, който човеците отклониха от неговата роля като го накараха да се научи да говори… него, него, прекрасния плувец, отклонен завинаги от водната си и чисто галеща роля.“
Парашутът ми започна да пада главоломно. Такава е силата на привличане на смъртта и на отворения гроб.
Повярвайте, гробът има по-голяма власт отколкото очите на любимата. Отвореният гроб с всичките си притегателни сили. И това го казвам на теб, на теб, чиято усмивка навежда на мисълта за началото на света.
Парашутът ми се оплете в угаснала звезда, която добросъвестно се придържаше към орбитата си, все едно не знаеше, че усилията й са безполезни.
И като се възползвах от този добре заслужен отдих, започнах да запълвам с дълбоки мисли квадратчетата на дъската си:
„Истинските стихотворения са пожари. Поезията се разпростира във всички посоки, озарявайки действията си с потреса на насладата или агонията.
Трябва да се пише на език, който да не е майчин.
Четирите посоки на света са три: юг и север.
Стихотворението е нещо, което ще бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е, но би трябвало да бъде.
Стихотворението е нещо, което никога не е било, което никога не ще може да бъде.
Избягвай външната възвишеност, ако не искаш да умреш, смазан от вятъра.
Ако извършвах поне една лудост годишно, бих станал луд.“
Взимам си парашута и от ръба на моята звезда в движение се хвърлям в атмосферата на последната въздишка.
Търкалям се безкрай върху скалите на сънищата, търкалям се сред облаците на смъртта.
Срещам Девата, седнала в роза, и тя ми казва:
„Виж ръцете ми: прозрачни са като електрическите крушки. Виждаш ли жилките, по които тече кръвта на недосегнатата ми светлина?
Виж нимба ми. Има пукнатини, което доказва моята старост.
Аз съм Девата, Девата без петно от човешко мастило, единствената, която не е полунеопетнена. Аз съм предводителката на останалите единайсет хиляди, които в действителност бяха с прекалено реставрирана неопетненост.
Говоря на език, който изпълва сърцата в съгласие със закона на скачените облаци.
Винаги казвам сбогом – и оставам.
Обичай ме, сине мой, защото обожавам поезията ти и ще ти покажа въздушни геройства.
Имам толкова нужда от нежност, целуни косите ми, измила съм ги тази сутрин в облаците на зората и сега искам да заспя върху дюшека на разкъсващата се лека мъгла.
Моите погледи са жица на хоризонта за отпочиване на лястовици.
Обичай ме.“
Коленичих в кръговото пространство и Девата се издигна и седна върху парашута ми.
Заспах и рецитирах тогава най-красивите си стихове.
Пламъците на поезията ми изсушиха косите на Девата, която ми каза благодаря и се отдалечи, седнала върху бялата си роза.
И ето ме тук, сам като малкия сирак на безименните корабокрушения.
О, колко прекрасно… колко прекрасно.
Виждам планините, реките, джунглите, морето, корабите, цветята и охлювите.
Виждам нощта и деня, и оста, в която се събират.
О, о, аз съм Алтазур, големият поет, без кон, който да зоби храна за канарчета, нито да сгрява гърлото си с лунна светлина – аз съм с моя малък парашут като чадър за слънце над планетите.
От всяка капка пот на челото си родих небесни светила – на вас оставям задачата да ги кръстите като бутилки вино.
Виждам всичко, мозъкът ми е изкован с езици на пророците.
Планината е въздишката на Бог, възхождащ по издуващ се термометър докато докосне краката на любимата.
Онзи, който е видял всичко, който познава всички тайни, без да е Уолт Уитман, защото никога не съм имал бяла брада като красивите медицински сестри и замръзналите потоци.
Онзи, който чува нощем чуковете на фалшификаторите на монети, които са само едни дейни звездобройци.
Онзи, който пие горещата чаша на мъдростта след потопа, подчинявайки се на гълъбите, и който познава маршрута на умората, врящия килватер, който оставят след себе си корабите.
Онзи, който познава складовете за спомени и за красиви забравени сезони.
Той, пастирът на аероплани, водачът на заблудените нощи и на запада, обучен да следва единствените полюси.
Стонът му е подобен на премигваща мрежа от ареолити без свидетел.
Денят се надига в сърцето му и той спуска клепачи, за да падне нощта на земеделския отдих.
Мие ръцете си във взора на Бога и реши косите си като светлината и реколтата от тези тънки класове на доволството на дъжда.
Виковете се отдалечават като стадо по скатовете, когато звездите спят след нощ на непрестанен труд.
Прекрасният ловец пред лазурния водопой за птиците без сърце.
Бъди тъжен като газелите пред безкрая и метеорите, като пустините без миражи.
До пришествието на устата, подута от целувки, за гроздобера на пустинята.
Бъди тъжен, защото тя те очаква в един кът на тази отминаваща година.
Тя може би е на ръба на следващата ти песен и ще бъде красива като водопад на свобода и обилна като линията на екватора.
Бъди тъжен, по-тъжен от розата, красивата клетка на нашите погледи и на неопитните пчели.
Животът е като пътуване с парашут, а не това, което искаш да вярваш.
И ние падаме, падаме от зенита си до своя надир, оставяме във въздуха петна от кръв, за да се отровят онези, които утре ще го дишат.
Навътре в себе си, извън себе си ще падаш от зенита до надира, защото това е съдбата ти, твоята презряна съдба. И от колкото по-високо падаш, толкова по-високо ще отскочиш, толкова по-голяма ще е трайността ти в паметта на камъка.
Скочили сме от утробата на майка си или от ръба на звезда – и падаме.
О, парашутът ми, единствената ухайна роза на лазура, розата на смъртта, пропадаща между звездите на смъртта.
Чухте ли това? Това е злокобният шум на затворена гръд.
Отвори вратата на душата си и излез да дишаш от външната страна. Можеш да отвориш с въздишка вратата, затворена от ураган.
Човече, ето го твоят парашут, чудесен като виенето на свят.
Поете, ето го твоят парашут, чудесен като магнита на бездната.
Магьоснико, ето го твоят парашут – едничка твоя дума може да го превърне в чудесна машина за издигане подобно на мълнията, която иска да заслепи своя създател.
Какво чакаш?
Ала ето я тайната на Труднопостижимия, който забрави да се усмихва.
А парашутът чака, вързан за вратата, като конят на безкрайното бягство.