vs. archives

Ще кажат ли за мене скитник, поет аматьор?
Със стопени лагери от любов
към една луда мексиканка?
Приеми, малка душа, само тези оскъдни добродетели
защото на дъното им премигва чудовището
което винаги си търсила, свободата, която се смее
на самата себе си оплетена в спалния си чувал
през цялата нощ, в една игра на китайски
сенки и хубаво евтино вино – свободата, която
се смее през цялата нощ в барака
докато навън бризът прилича понякога
на гласа на Анселм Турмеда, ръкопляскайки по време
на мълчаливите сцени, рисувайки кривогледи оченца
които миловидно се смеят на самите себе си
и на тъй красивото им и абсурдно обкръжение,
в бараката на китайските сенки и изпразващите се
тъмни бутилки, изпразващи се в тъмнината,
подобни на маската на съвършенството,
очаквайки взаимно признание което ненадейно
става фарс, жестока шега, танц на луди деца,
за предпочитане обаче пред недвижните убийци,
пред жестовете, несполетени
от това виещо нищо, в промеждутъците на
това което малоумното ми поколение наричаше любов.
Кой потъва в тази сияйност?
Кой потъва и пише в нощта
на тази сияйност?

Барселона, ноември 1977

*Потъване (нем.) (б. пр.)

„Срутваха се с грохот порталите на сърцето“
След войната процесия от цветя
по тялото ти
И след като прахът се разсея се появява фигурата ти
на легендарен килър
Срутва се с грохот стоманеният портал и не изпуска вопли
сирената на фабриката и шепа очи
се забиват в сърцето ти
Може би тъжен връзваш обувките си и опипваш
меките механизми на конкретното
но никой не отвръща на лудия, расте мъхът на писалищата
слепият случай конструира портрети по стените
Преситен вече от ужас, поглъщайки бавно
павирани пътища и с несменяеми истории
Колко ми струва свободата?
Скелетообразна птица наблюдава от едно легло
полета на Красотата из психеделичната стратосфера
Дочувам песните на Успеха от лабиринта
на един празен суперзатвор в Калифорния
Каква свобода ако не тази пародия която завира езика си в устата ми?
Плъзга се слюнката ти по гърлото ми
Очите ми изведнъж се отварят
в нощта на мраморните
длани и скърцането на зъби
Шеметът на статуята която ме гледа
Незнанието което граничи с видението на снопче Трева застинало на ретината ти
Пълчища афазични старци прекосяват въображението ти
което умира
Петрол и въглища мърсят пейзажа
при контраофанзивата в Ардените
Рембо навътре в гората слушаше съсъка на перките
докато сестра му Изабел украсяваше косите си с маргаритки
И птицата прекосява дървото
и белотата на костите и снега
вече няма да се изтрият от паметта ти
Докато дойдат нови времена, разочарованието ти
Близкият план в бяло и сепия
на недвижния ти профил
Периодична сонда между едно тяло и друго
Пулсации които необратимо те побъркват и после още пулсации
Лека нощ балсамирана птицо отвръщаща на пулсациите
на моята необратима забрава на моите необратими жестове
Хоризонт кафе на истината, парче вселена откъдето изникват
силуетите на танковете и младежите от Вермахта
подсвиркващи си Лили Марлен
Убиецът спи в мръсно спално бельо
докато жертвата го фотографира
Крачеше насред зони на бедствие бъбрейки си за Пруст
с доброволец от Обществото на Писателите
Усещаше че посредством насилието или безкрайната нежност
можеш да промениш реда за участие в играта
без да променяш самата игра
И флейтите които те канеха
на една агония на поет войн с примери от историята
просто не ги чуваше
В крайна светка заприличваше на потъващата Венеция
на Мария Антоанета полагаща глава на дръвника
на праисторическо птичище
умиращо насред ангелически песнопения и тамян
и възраждащо се
насред хилеж, храчки и черни разкази
Мистър невидим – пламтящ

Сънувах, че се намирам на някакъв път в Африка, който изведнъж се превръщаше в път в Мексико. Седнал на хребета на скала, Ефраин Уерта играеше на зарове с поетите от ордена на просещите братя от Мексико Сити.

Тогава ми се присъни, че посещавам хасиендата на Алонсо де Ерсиля. Бях на шейсет и бях разпарчетосан от болестта (буквално са разпадах на парчета). Ерсиля беше към деведесет и агонизираше в огромно легло с балдахин. Старецът ме гледаше с презрение и после ми поиска чаша ракия. Аз търсех неуморно ракията, но откривах само амуниция за езда.

Спомням си го.
И аз преживях
Онзи миг
Единствен по рода си
На двайсет
Някъде в Южното
Полукълбо.
Стихотворението
С щипците
Увиснали
В ледения
Въздух.
Студ и страх
Но не
Защото мигът
Сам по себе си
Ни ужаси.
Величието
Не ужасява
Само преминава
Покрай нас.
Студ и страх
Защото бяхме такива
Само млади
И нямахме нищо
Освен нашия
Кураж
И хумора ни.
Относителни стойости
Нищожна опора
В мигновената
Антарктида
На стихотворението.
И си помислихме
Или поне
Аз си помислих
Че от онази
Кутия
От грешки и случайности
Няма да излезем
Живи.
И така премина
Тоталността
На мига
Неговите реални
Фрагменти.
И сега
Само си спомням
Парата
От устите ни
И топлината
На очите ни
И на нашите сърца.
И не успявам
Да разбера
Какво се случи.

Сънувах, че съм на осемнайсет и виждам най-добрия си тогавашен приятел, който също беше на осемнайсет, да правят секс с Уолт Уитман. Правеха го в кресло, докато съзерцаваха необузданото свечеряване над Чивитавекия.

Сънувах, че съм на петнайсет и че наистина напускам Южното полукълбо. Като пъхах в раницата си единствената книга, която имах (Трилсе на Валехо), тя лумваше. Беше седем вечерта и аз хвърлях овъглената си раницата през прозореза.

Сънувах, че трупът се връща в Обетованата земя, яхнал Легион Механични Бикове.

Сестро на свирепата ни памет,
за смелостта е по-добре да не се говори.
Който съумя да победи страха
стана смел завинаги.
Затова нека танцуваме, докато минава нощта
като гигантска кутия от обувки
над морските скали и терасата,
в някоя гънка на реалността, на възможното
където не е изключение някой да е мил.
Нека танцуваме в несигурното отражение
на латиноамериканските детективи,
дъждовна локва, в която се отразяват лицата ни
на всеки десет години.

Открих книгата ти и я откраднах. Аз, смаян, аз, плувнал в пот и мечтаещ, смаян над една върба, изплювам стихотворенията ти, написани на английски или пък френски, отде да знам. Открих едно разлагащо се слънце, крило в кафето ми, коприна под леглото ми. Помня те в пустинята гол и с картечница. И на изгорялото ти чело сияеше като лайна от злато надеждата.

Хе, хе, Детски Капитализъм.

Зеленочерни поля на Забравата, с кипариси

и евкалипти, жълти пътища

които отвеждат на никъде

ако изобщо става дума за отвеждане, ако за пеене

на детски саги –

с бомбето на Оливър Туист, с баретата на Че
Гевара, нахлузена до носа –

става дума. Ама не,

нищо подобно.

Хи, хи, Младежки Капитализъм

(Домът на Ножицата)

Сега аз ли съм?

Изправих се на върха на кратуна за мате, рецитирайки

откъси от „Одата за хипотенузата Кармен Ласо“

Пих царевична ракия от кожен мех с щампа
с образа на дванайсетте приятели.

И пътувах по любовните морета

И си затворих човката на момченце

Осемнайсет априли, литератор по фанелка

наблюдаващ детето сополанко.

Аз бях самотен и бароков сопол

върху огромна стена.

Открих книгата ти и я откраднах. На хоризонта сините петна на полицията са обещания за Bluebirds, за цивилизовани пролети.
Живей щастлив. Живей щастлив.