vs. archives

Изгубилите Революцията (отбрана фракция) се подготвяха за пиршеството и болката на света.

Съдбата на неизправните платци беше масовият гроб. Понякога сънуваше два застинали пейзажа: джунглата и масовия гроб. Джунглата бе пренаселена със съвкупяващи се хора и животни. Масовият гроб бе като празен оперен театър. И двата пейзажа се оттичаха през един дълъг тунел в костницата.

И какво научиха студентите на Амалфитано? Научиха се да рецитират на висок глас. Наизустиха двете си или три любими стихотворения, за да ги помнят и да си ги казват в подходящите моменти: погребения, сватби, самота. Разбраха също, че книгата е лабиринт и пустиня. Че основната поука от литературата е смелостта, една странна смелост като каменен кладенец насред воден пейзаж, смелост, подобна на водовъртеж и огледало. Че не е по-удобно да четеш, отколкото да пишеш. Че като четеш, научаваш да се съмняваш и да си спомняш. Че паметта е любовта.

Този, с когото би общувал на смъртното си легло: Ернесто Карденал.

Този, който би искал да ти е учител по литература, но не задълго: Езра Паунд.

Този, с когото би общувал на смъртното си легло, след като си тръгне Ернесто Карденал: Уилям Карлос Уилямс.

Този, който най-добре би се справил като гангстер в Холивуд: Антонен Арто.

Този, който най-добре би се справил като гангстер в Маями: Висенте Уидобро.

Този, който е най-лошата компания, за да се отрежеш: Маяковски.

Съвременната латиноамериканска поезия се ражда с две стихотворения. Първото е „Монологът на Индивида“ на Никанор Пара, публикувано в Стихотворения и антистихотворения, Издателство „Насимиенто“, Чили, 1954. Второто е „Пътуване до Ню Йорк“ на Ернесто Карденал, публикувано в списание в Мексико Сити в средата на седемедесетте.

куражът на нашето дество, закалено в страната на земетресенията и цунами

Като младеж бях искал да бъда евреин, болшевик, негър, хомосексуален, наркоман, малко откачен и сакат за капак, но станах само професор по литература.

С париите, с нямащите абсолютно нищо за губене, ще откриеш ако не основанието, то шибаното оправдание, ако не оправданието, то песента, някакво едва доловимо шумолене (може би не са гласове, може би е само вятърът в клоните), но неизличимо.

Там, насред тази самота, Че Гевара се разхождаше нагоре-надолу по сумрачен коридор, а в дъното огромни диамантени глетчери се движеха и скриптяха като на раждането на историята.

Манго, манго, помисли си Амалфитано, и затвори очи.