vs. archives

чудовищно бебе, което живееше в околностите на Санта Тереса, разхождаше се из пустинята, като ядеше скорпиони и гущери, и никога не спеше

погребани в масови гробове в пустинята или пръсната пепелта им насред нощта, когато дори посяващият я не знае къде, на какво място се намира

Англичанинът каза, че не си заслужава. Дълго мисли какво бе имал предвид. Пред него сянката на човек се плъзна през гората. Разтри коленете си, но не понечи да се изправи. Мъжът изникна иззад храсталака. Носеше, прехвърлен през ръката, бял чаршаф, като сервитьор, който се приближава към първия си следобеден клиент. В движенията му имаше нещо непохватно, но походката му излъчваше спокоен авторитет. Гърбушкото предположи, че мъжът вече го бе забелязал. Мъжът върза с жълта връвчица единия край на чаршафа за един бор, после завърза противоположния край за клона на друго дърво. Извърши същата операция с долните краища, докато гърбушкото можеше да вижда само краката му, защото екранът закриваше остатъка от тялото. Чу го да кашля. С пестеливи движения краката се запътиха към края на чаршафа, отвеждайки мъжът отново от тази страна на екрана. Огледа възлите, които закрепяха чаршафа за боровете. „Не е зле“, каза гърбушкото, но мъжът не му обърна внимание. Опря лявата си длан в горния ляв ъгъл и я заплъзга, притисната към материята, към центъра. Като стигна там, отлепи дланта от чаршафа и го побутна няколко пъти с показалеца, като да изпробва дали е добре опнат. Обърна се с лице към гърбушкото и въздъхна доволно. После поцъка с език. Косата му падаше върху челото, плувнала в пот. Носът му бе червен и голям. „Наистина, не е зле“, каза. „Ще прожектирам филм.“ Усмихна се, сякаш се извиняваше. Преди да си тръгне, хвърли поглед към все по-тъмните върхове на дърветата.

Това, което пиша днес, всъщност го пиша утре, което за мен ще е днес и вчера, и също по някакъв начин утре – един невидим ден.

усилията и мечтите, омешани всички в един и същ провал, наречен щастие

текила, хляб и сирене

вървяха назад, с гръб към движението, втренчени в една точка, но отдалечавайки се от нея направо към непознатото

Има моменти за рецитиране на стихотворения – и има моменти за боксиране.

Присъниха ми се Сталин и Дилън Томас: двамата се намираха в някакъв бар в Мексико Сити, седнали на малка кръгла маса, маса за канадска, но те не се бореха на канадска, а се съревноваваха кой ще издържи да изпие повече. Уелският поет пиеше уиски, съветският диктатор – водка. С напредването на съня обаче аз бях единственият, който изглеждаше все по-замаян, все по-близо до повика за повръщане.

този пустинен пейзаж, където поетите четат самите себе си, защото няма кой друг да ги чете, а бюрократите не спират да говорят за литературни награди