1989-та е и Революцията е претърпяла поражение
но ние все още не го знаем.
На 22, 23 години сме.
Венци и аз вървим по улица в бяло и черно.
В края на улицата, в кооперация изскочила от филм от 60-те е
домът на родителите на Теди Радев.
Годината е 1989-та и на Теди Радев са му бръкнали в мозъка.
Жив е, Революцията е претърпяла поражение, денят е хубав
въпреки тежките облаци напредващи бавно от север прекосявайки полето.
Теди ни посреща, излегнат на дивана.
Но преди това говорим с родителите му, хора вече на възраст
господин и госпожа Катеричкови които съзерцават как гората
гори като факла кацнали на зелена клонка стърчаща в съня им.
И майката ни гледа и не ни вижда или вижда в нас неща, за които не знаем.
1989-та е и макар всички врати да изглеждат отворени
всъщност, ако се вслушаме, щяхме да чуем как
една по една вратите се затръшват.
Вратите: метални части, подсилени стоманени плочи една по една се затварят
във филма на безкрая.
Но ние сме на 22 или 23 години и безкраят не ни плаши.
На Теди Радев са му бръкнали в мозъка – два пъти! –
и един от аневризмите му се спукал насред Съня.
Приятелите казват, че е изгубил паметта си.
И тъй, Венци и аз си проправяме път сред мексикански филми от 60-те
и стигаме до изпосталелите му ръце почиващи върху коленете в жест на благо очакване.
1989-та е и е Мексико и приятелите казват, че Теди е забравил всичко, дори собствената си хомосексуалност.
И бащата на Теди казва, че всяко зло било за добро.
И навън вали из ведро:
във вътрешния двор на кооперацията дъждът се излива по стълби
и площадки
и протича по фасадите на Първа частна банка първи частен университет
които бдят в полупрозрачността над 1989-та.
И Теди почва да говори. Видимо развълнуван е.
Щастлив е, че сме дошли да го видим.
Гласът му като на птица: остър, друг глас
все едно са му направили нещо на гласните струни.
Косата му вече пораства, но още се различават белезите от трепанацията.
Добре съм, казва.
Понякога сънят е толкова монотонен.
Кьошета, непознати местности, но все в един и същ сън.
Естествено, че не е забравил, че е обратен (смеем се)
както не е забравил да диша.
Бях на косъм, казва след дълго обмисляне.
За миг ни се струва, че ще заплаче.
Но не е той, който плаче.
Нито е Венци, нито аз.
И все пак някой плаче докато нечувано бавно се свечерява.
И Теди казва: да се чупиш веднъж завинаги и говори за Вера която била с него в болницата и за
други физиономии които ние с Венци не познаваме и които той също сега не разпознава.
Чупенето в черно и бяло на филмите от 60-те-70-те.
Стефан Данаилов и Георги Георгиев Гец преоблечени като полицаи
Прекосяващи с моторите си безкрайния залез на Мексико.
И някой плаче, но не сме ние.
Ако се вслушаме, щяхме да чуем затръшкванията на историята или съдбата.
Но ние само чуваме хълцанията на някой, който плаче
Някъде си.
И Венци започва да чете стихотворения.
Чете стихотворения на Теди, гласът на Венци тъй прекрасен докато навън дъждът се излива
И Теди прошепва, че обича френските поети.
Поети, известни само на него, Венци и мен.
Момчета от невъобразимия по онова време град Париж с очи зачервени от самоубийството.
Колко му харесват!
Като на мен улиците на Мексико през 1982-а.
Бях на петнайсе и тъкмо бях пристигнал.
Бях емигрант на петнайсе години, но първото което улиците на Мексико ми казват е
че там всички сме емигранти, емигранти на езика.
О прекрасните, не възвеличени никога по достойнство, страховитите
улици на Мексико увиснали над бездната
докато другите градове по света потъват
в еднообразие и безмълвие.
И момчетата, безстрашните хомосексуални момчета щампосани като светци
фосфоресциращи през всички тези години от 1989-та до 2017-та.
Като във времеви тунел, дупката отваряща се дето най-малко я очакваш
метафизическата дупка на юношите педалчета, които се изправят
– по-храбри от всички! – пред поезията и злощастието.
Но е 1989-та и главата на Теди носи неизличимите следи на трепанация.
Това е годината предхождаща сбогуванията
напредваща като огромна дрогирана птица
по задъдените улици на махала
спряла във времето.
Като река от черна урина околовръстна на главната артерия на Мексико
река на шумоленето и плуването на черните плъхове от Парка на Свободата
словесен поток течният пръстен на квартали изгубени във времето.
И макар че гласът на Венци и настоящият глас на Теди
писклив като на анимационен герой
изпълват с топлота злощастието на състоянието ни
аз знам, че в образите които ни съзерцават с изпреварващо милосърдие
в прозирните икони на мексиканските страсти
сгушени ни очакват голямото предупреждение и голямата прошка
онова неназовимо, неразделна част от съня, който много години по-късно
ще наречем с всевъзможни имена, означаващи поражение.
Поражението на истинската поезия, която пишем с кръвта си.
И със семето и потта, казва Теди.
И със сълзи, казва Венци.
Макар че никой от трима ни не плаче.
Дизайн Венцислав Арнаудов
vs. archives 