Кюрнбергер. Когато по кралствата
на Европа се разхождаше смъртта.
А в бардовете имаше кураж за
обновяване на лириката. Седнал
в стая на замъка
обсаден отново.
И едно любовно стихотворение
пропито със „сюзеренно безразличие“.
Когато някой, може би един придворен
изкрещява предупреждение, което не може да се чуе
в края на каменен коридор
заглъхващо отново
в точката на пресичане на смъртта
и стихотворението.
Господин Теофило Сид го няма.
Дъждът над този странен град, Сантяго на
Новия Предел.
Господин Сид се разхожда по сиви улици.
Коса на плъх, оченца на плъх
Под едно неутрално свечеряване.
Палта, пардесюта, сака, червени на цвят, които дъждът тласка
В коя и да е посока.
Господин Теофило Сид, малко подпийнал,
В своя град
Спасявайки се под дъжда.
Единствената реалност на тези думи.
Искам да пиша забавни неща за теб.
В катастрофи и дребни тъги
сме затънали до гуша. Никакви образи
може би устни, коси, момиченце, което играе
с докторска чанта. Не знам, Ефраин
за какви пейзажи да говоря сега, когато мисля
за теб. Не само добротата ти ми помогна, също
някаква свещена честност, простотата
с която се облягаше на прозореца на апартамента си
за да съзерцаваш по тениска мексиканския
залез, докато зад гърба ти поетите
пиеха текила и приглушено разговаряха.
Преди 16 години Тед Бериган публикува
Сонетите си. Марио разходи книгата по
лепрозориите на Париж. Сега Марио
е в Мексико и The Sonnets на
етажерка, която сковах със собствените си
ръце. Мисля, че намерих дъските
близо до старческия дом в Монтеалегре
и с Лола направихме етажерката. През
зимата на ’78, в Барселона, когато
още живеех с Лола! И вече са минали16 години
откакто Тед Бериган публикува книгата си
и може би 17 или 18 откакто я е написал
а аз някои сутрини, някои следобеди
изгубен в квартално кино се опитвам да я чета
когато филмът свършва и запалват лампите.
Попитах дали още е там.
Каза ми да мина.
Пак вали сняг, съобщих му.
Книгите му пръснати навсякъде.
Не става за правене на любов.
От 6 месеца не е водил момиче
в стаята.
Настойчив, категоричен посочи
размазана муха
в другия край на прозореца.
Като да се изплюеш върху огледало, спомних си.
Нещо като поет.
Безгрижен и щастлив.
Да пишеш молитвословия, които да дуднеш под нос
преди да напишеш онези стихотворения
които да вярваш, че не си написал никога
Наблюдават ме тихо
докато пиша И короните
са изпълнени с птици, плъхове
змии, червеи
и главата ми
е изпълнена със страх
и планове
за идни равнини
Китайски поет чиято мисъл кръжи около
една дума, без да я докосва,
без дори да я поглежда, без
да стигне до изобразяването й.
Зад поета има планини
жълти и сухи брулени от
вятъра
мимолетни дъждове
евтини ресторанти
бели облаци които се разпарчетосват.
Пиши за вдовиците изоставените
старите, сакатите, лудите.
Зад Големите Войни и Големите Гешефти
разтърсващи света са те.
Живеят ден за ден, молят за пари назаем
изследват малките червени петна
върху градовете ни
върху спортните ни състезания
върху песните ни.
След хиляда години няма да остане нищо
от написаното през този век.
Ще четат откъслечни фрази, следи
от изгубени жени
отломки от недвижни деца
очите ти бавни и зелени
просто няма да съществуват.
Ще бъде като Гръцката антология
дори по-далечно
като плаж през зимата
за друга почуда и друго безразличие.
vs. archives 