Напролет излизаха от горите и посрещаха мъжете
Терсит Непорочен мраморът прекосява описания
вопли, тоталитарни държави Нещо толкова далечно
на търговците (Излизаха от горите си да правят
секс) Със селяни които прехвалваха без мяра
товарните си добичета вързани за ниските дървета или пасящи
на поляните Една чернобяла Гърция
И разширени ануси стискащи забележителни курове Терсит
амозонките Свечеряване устояващо
на описанията и целувките
Чети старите поети, сине мой
и няма да съжаляваш
Сред паяжини и изгнило дърво
на кораби заседнали в Чистилището
те са там
пеят!
достойни за смях и героични!
Старите поети
Тръпнещи в даровете си
Номади изтичащи в канала и дарени
на Нищото
(ала те не живеят в Нищото
а в Сънищата)
Чети старите поети
грижи се за книгите им
Един от малкото съвети
които може да ти даде баща ти
Връщаше се от една седмица на село където
беше бачкал за един кучи син и беше декември или януари
не си спомням, но беше студено и на влизане в Барселона заваля
сняг и той хвана метрото и стигна до ъгъла
където беше жилището на приятелката му звънна й за да
слезе да види снега. Прекрасна нощ със сигурност
и приятелката му го покани да пият кафе и после правиха секс
и дълго говориха и след това той заспа и сънува
че пристига в някаква къща на село и валеше сняг
зад къщата, зад планините валеше сняг
и той беше приклещен в долината и се обаждаше
на приятелката си и един студен глас (студен, но любезен!) му казваше
че от тая непорочна дупка няма измъкване дори за най-смелия
освен ако няма страшен късмет
В изгубени коли, с двама или трима далечни приятели видяхме отблизо
смъртта.
Пияни и мръсни, току-що събудили се, в предградия, боядисани в жълто
видяхме Плешивата под сянката на сергийка.
Що за опело е това! изкрещя приятеля ми.
Видяхме я да изчезва и да се появява като гръцка статуя.
Видяхме я да се протяга.
Но най-вече я видяхме да се слива с хълмовете и хоризонта.
Поети от Испания и Латинска Америка, най-гнусното
От литературата, изникнаха като плъхове от дъното на съня ми
И извадиха ножовете си в хор от хладни гласове:
Нямай грижа, Роберто, рекоха, ние ще се погрижим
Да изчезнеш, нито непорочните ти кости
Нито писанията ти, които оплюваме и ловко плагиатстваме
Няма да изплуват от корабокрушението. Нито очите, нито мъдете ти
Ще се спасят от тази генерална репетиция на закопаването. И видях
Самодоволните им личица, достолепни културни аташета и розовобузи
Главни редактори на списания, редактори на издателства и бедни
Коректори, испаноезични поети, чието име е
Легион, най-добрите, вонящи плъхове, вещи
В трудното изкуство на оцеляването в замяна на изпражнения
На публично упражняване в терор, джобните Неруди
И Октавио-Пасовци, хладнокръвните прасета, абсида
Или скица във Великото Здание на Властта.
Орда, която незаконно удържа съня на юношата и писането.
Боже мой! Под това гойно и мазно слънце, което ни убива
И сдухва.
Няма кво да се добави. Братото смърди на пръдня.
На кого му дреме какво пиша?
На кого ще му послужи за нещо написаното от мен?
Без да броим мен самия, от друга страна разорен от собственото си писане.
Провалът. Мизерията. Дегенерацията. Мъката.
Ущърбът. Несполуката. Два мъжки члена
и четири женски.
Аз съм газове.
Сега се разхождаш самотен по кейовете
на Барселона.
Пушиш цигара без филтър и за
миг ти минава през ум ще е добре
да завали.
Пари не ти отпускат боговете
обаче чудати приумици.
Погледни нагоре –
Вали.
Възхитителни троянци Ветерани на чумата
и проказата Несъмнено живи В точката нула
на верността Възхитителни троянци
борили се за Красота
Преброждайки пътищата осеяни от машини
които не функционират Моята метрика моите интуиции
моята самота в края на работния ден
(Що за рими са това? рекох, държейки меча)
Дарове придвижващи се в пустинята:
вие самите Възхитителни граждани на Троя
Ще се отдалечиш от тази кървава путка
дето първо се смее и после плагиатства
стихотворенията ти Ще се опиташ да забравиш
сянката гърба който готви
смътнияа хъркащ куп докато ти
в другата стая пишеш
Ще се запиташ как е била възможна
Тази проклета миризма излизаща изсред
краката й Манията да си мие
зъбите по всяко време Така е
вече никога няма да ти разкаже същата
история на изнасилвания и психоаналитици
Нито ще излезе от разказа й бащината
кола за да паркира в твоята
памет (Тази уникална наблюдателница
откъдето виждаше че колата
винаги беше празна) Без повече
дълги замръзнали филми Жестовете й
на безутешност Страхът който едва
успя да докоснеш с връхчетата на пръстите
Ще дойде един щастлив ден в който ще се запиташ
как изглеждаха ръцете й грапавите й
лакти Преливането на лунната светлина
върху косата покриваща лицето й
Устните й произнасящи в тишина
че всичко е добре И всичко
ще е добре несъмнено когато приемеш
реда на гробовете И се отдалечиш
от дългите й луничави крака и от болката
В тази безутешност, татко, където от смеха ти оставаха само археологически останки.
vs. archives 