vs. archives

Наблюдаваният калейдоскоп. Страстта е геометрия. Ромбове, цилиндри, пулсиращи ъгли. Страстта е геометрия, падаща в бездната, наблюдавана от дъното на бездната.
Наблюдаваната непозната. Зачервени от топлата вода гърди. Шест сутринта е и гласът на мъжа зад кадър все още казва, че ще я изпрати до гарата. Няма нужда, казва тя, тялото й, което се движи с гръб към камерата. С прецизни жестове слага пижамата си в куфара, затваря го, взима огледало, поглежда се (там зрителят ще получи представа за лицето й: очите широко отворени, ужасени), отваря куфара, прибира огледалото, затваря куфара, избледнавя…

Реалната ситуация: бях сам в къщта, бях на 28, тъкмо се бях върнал след като прекарах лятото извън града, бачках, стаите бяха пълни с паяжини. Вече нямаше работа и парите, харчени с капкомер, щяха да ми стигнат за четири месеца. Нямаше и надежда да намеря друга работа. В полицията ми бяха подновили престоя за три месеца. Без разрешение за работа в Испания. Не знаех какво да правя. Беше блага есен.

Непознатата е просната върху леглото. Прекосявайки сцени на любов (плоски тела, садомазохистични предмети, хапчета и гримаси на безработни), достигаш до момента, който наричаш есента, и откриваш непознатата.
В стаята, освен отражението, което засмуква всичко, съглеждаш камъни, жълти камъчета за правене на жабки, пясък, възглавници с косми, изоставени пижами. После всичко изчезва.

От изгубеното, от безвъзвратно изгубеното искам да си възвърна само писането си, намиращо се ежедневно на разположение, редове, способни да ме хванат за косите и да ме вдигнат, когато тялото ми вече не иска да издържа повече. (Показателно, каза чужденецът.) По човешки и по божественому. Като онези стихове на Леопарди, които Даниел Бига рецитираше на скадндинавски мост, за да се въоръжи с кураж – такова да е писането ми.

Сгреших. Това заслепление сполетяло е също и други.

Ти, стара сливо – много гарги храниш ти,
любезно ти приемаш странници, любимката на всеки.

Сякаш го виждам все още, лицето му прогорено
на хоризонта
Красиво и смело момче
Латиноамерикански поет
Лузър без да го е грижа за парите
Син на средната класа
Читател на Рембо и Окуендо де Амат
Читател на Карденал и Никанор Пара
Читател на Енрике Лин
Пич който се влюбва лудо
и след две години пак е сам
но смята че не е възможно
че няма как накрая да не се съберат
отново с нея
Скитник
Измачкан протрит паспорт и мечта
прекосяващ КПП-та
затънал в тинята на собствения си кошмар
Сезонен работник
Светец от джунглата
Латиноамерикански поет далеч от поетите
на Латинска Америка
Пич който поебва обича преживява приятни приключения
и неприятни все по-далече
от изходната точка
Шибано от вятъра тяло
Разказ или история която почти всички са забравили
Инатливо копеле вероятно с индианска
креолска и галисийска кръв
Изтукан който понякога мечтае отново да открие
любовта в неочакван и страшен час
Читател на поезия
Чужденец в Европа
Мъж губещ коса и зъби
но не кураж
Сякаш куража служи за нещо
Сякаш куража би му върнал
онези далечни дни в Мексико
изгубената младост и любовта
(Добре, вика, да допуснем че приемам да изгубя Мексико и младостта
но никога любовта)
Пич със странна склонност
да оцелява
Латиноамерикански поет който с настъпването на нощта
се просва върху дюшека си и сънува
Чуден сън
как прекосява страни и години
Чуден сън
как прекосява болести и отсъствия

Много по-хубаво
И по-важно е
Ученето да четеш и пишеш
Отколкото мъчното научаване
На Смъртта
Първото ще те съпровожда целия живот
И дори ще ти достави
Радости
И някое друго сигурно нещастие
Да се учиш да умираш
От своя страна
Научаването да гледаш лице в лице
Плешивата
Ще ти послужи за един миг
Мигновенния момент
На истина и погнуса
И после никога повече

Епилог и поука: Да умреш е по-важно, отколкото да четеш, но трае много по-кратко. Може да се възрази, че да живееш е да умираш всеки ден. Или че да четеш е да се учиш да умираш косо. За да приключим и както при толкова други неща, образец си остава Стивънсън. Да четеш е да се учиш да умираш, но също така – научаването да си щастлив, да си смел.

Какво прави субект като теб на това място?
Планираш престъпление?
Мина ли през ума ти да проникнеш в онази къща
безшумно като издъниш прозорец
или през вратата на кухнята?
Вече не си царя на паркове и градинки
физиономията ти е в архивите на полицията
и с едно натискане на клавиш компа изплюва
твоя снимка в анфас
и профил.
Вече не си царя на парковете, виж с’а, един клавиш
и попадаш сред зъбците на машината, мутрата ти
на ретината на всички, сержанти от отдела за углавни престъпления
съдебни лекари, санитари и фотографи, вещи лица от
лабораторията и квадратни гърбове охраняващи
вратите на рая –
здрачни сенки
опитващи се да предотвратят ново падение. Сенки които казват:
не се забърквай в проблеми пич продължавай все направо под прожекторите
и не поглеждай назад.

Видях я да слиза надолу по улицата. Вятърът минаваше над нея – раздвижваше
листата на дърветата и прострените дрехи, но косите й приличаха
на косите на статуя. Надолу по улицата с равномерни стъпки в права линия
към синевата на кръстовището. После не я видях повече. Затворих очи и си спомних
за едно момиче проснато на рогозка в ъгъла на стая
тъмна като гараж… Здрасти, казах, току-що пристигам и не познавам никого
в това очарователно място… Вятърът затръшна вратата, раздвижи прозорците –
сянката й като пумпал се изгуби в кръстовището невъзмутима. Едва тогава
си дадох сметка, че съм пристигнал в Призрачния Град. Смразен затворих
очите и я видях отново… Кралица на отраженията… Кралица на слизащите надолу улици…