Сънувах, че един следобед почукаха на вратата на къщата ми. Валеше сняг. Нямах нито печка, нито пари. Мисля, че дори щяха да ми спрат тока. И кой мислите стоеше от другата страна на вратата? Енрике Лин с бутилка вино, пакет с храна и чек от Непознатия Университет.
Джираут Седнал в двора на кръчмата
Кръстосал крака Излязъл си да храносмелиш
съзерцавайки небето Сивите стрехи
Димящите комини от първите зимни дни
Момиченца руси тъмнокоси рижави Играещи
В края на 1992 той бил много болен
и се бил разделил с жена си.
Това било шибаната истина –
бил сам и преебан
и често си мислел, че му оставало малко.
Но сънищата, чужди на болестта
се явявали всяка нощ
с вярност, която успявала да го учуди.
Сънищата, които го пренасяли в онази магическа страна
която той и никой друг наричал Мексико Сити
и Лиза и гласът на Марио Сантяго
четящ стихотворение
и толкова други неща хубави и достойни
за най-пламенните възхвали.
Болен и сам, той сънувал
и устоявал на дните, крачещи неумолимо
към края на поредната година.
И от това извличал малко сила и кураж.
Мексико, фосфоресциращите стъпки на нощта
музиката, звучаща по кръстовищата
където едно време замръзвали курвите
(в сърцето от лед на Колония Гереро)
му предоставяли препитанието, от което имал нужда
за да стисне зъби
и да не плаче от страх.
До това се свежда всичко: да просиш и да помниш.
И да вървиш под светкавиците
по улица с празни къщи.
До това се свежда всичко: никога да не спираш
освен за да пафнеш последна цигара
и да вървиш под светкавиците.
Без търпение и нетърпение:
като леден просяк
на последната седалка
на нощен рейс.
И ако гласът на някой непознат казва
сгъваем нож. И ако гласът
казва кървящо тяло
и туптене на сърцето.
И ако гласът.
Да просиш и да помниш,
да помниш и да просиш.
И да вървиш като зле назобен откачалник
под нощта на медиумите.
И под нощта на музикантите.
И под нощта
на имащите какво да крият.
На онези дето винаги
имат какво да крият.
И тогава изведнъж да си прехапеш езика
и да погледнеш към дъното на автобуса.
И да видиш сянката.
Ако зачезна в началото на купона
не ме търсете, оставете на мира
правещите любов, започващите да го правят
мочащия яко безспир
всички поканени –
и танцувайте, пийте
разговаряйте до зори
От всяка лайняна дупка
където и да се намирам
ще пратя поздрави, целувки на гълъб с ръката
окървавена
Откази от Анаграма, Грихалбо, от Планета със сигурност
също от Алфагуара, Мондадори. Едно не от Мучник, Seix Barral, Дестино…
Всички издателства… Всички читатели…
Всички мениджъри „Продажби“…
Под моста докато вали златна възможност да видя самия себе си:
като змия на Северния полюс, но пишейки.
Пишейки поезия в страната на чукчите.
Пишейки със сина си на колената.
Пишейки докато пада нощта
с гръм и трясък на хиляди дяволи.
Дяволите, които ще ме замъкнат в ада,
но пишейки.
На кучешката пътека душата ми откри
моето сърце. Разбито, но живо
мръсно, зле облечено, изпълнено с любов.
На кучешката пътека, там дето никой не иска да стъпи.
Пътека спохождана само от поетите
когато не им остава нищо друго за правене.
Но аз имах още толкова неща да правя!
При все това бях там – оставях се да ме убият
червените мравки и също
черните мравки, обикаляйки запустелите
села: ужасът надигащ се
докато докосне звездите.
Чилиец образован в Мексико може да понесе всичко
мислех си, но не беше вярно.
Нощем сърцето ми плачеше. Реката на битието, казваха
трескави устни, които после открих, че са моите
реката на битието, реката на битието, екстазът
надиплящ се на брега на тези изоставени села.
Автори на логически суми и теолози, врачки
и пладнешки разбойници изплуваха
като водни същества насред една металическа реалност.
Само треската и поезията предизвикват видения.
Само любовта и паметта.
Не тези пътища, не тези равнини.
Не тези лабиринти.
Докато накрая душата ми намери моето сърце.
Бе болно наистина, но беше живо.
Идилия на балерини сред пълзящите растения на свечеряването
Часовници от хлорофил виснали във въздуха
Думи от Валие-Инклан насетне неизползвани от никого
Светкавица пронизана от пейзажи
Идилия на балерини сред снеговете на стихотворението
Жила пронизващи любимия акварел на пътника
Какви думи да кажем в средата на текста?
Какви образи ще опазят границите на текста?
Зима завинаги
Погледи умножаващи се до червената линия на свечеряването
Идилия на коси инкрустирани в други коси
Смътен спомен за хоглари в енцефалограмата на скалпелите
В центъра на текста стърчи гилотина
Сбогом, търпение, сбогом.
Понякога се събуждаш крещейки и прегръщаш
майка си или мен със силата и ясното съзнание
каквото само малко двегодишно дете може да има
Понякога сънищата ми са изпълнени с крясъци в призрачния град
и изгубените лица ми задават въпроси
на които никога няма да мога да отговоря
Ти се събуждаш и се изстрелваш от стаята си
и босите ти крака отекват
в дългата зимна нощ на Европа
Аз се връщам на местопрестъпленията
така жестоки и бляскави места
че като се събудя не е за вярване, че още съм жив
Повярвай ми, намирам се в средата на стаята си
очаквайки да завали. Сам съм. Все ми е тая
дали ще завърша или не стихотворението си. Очаквам дъжда
пиейки кафе и гледайки през прозореца красив пейзаж
от вътрешни дворове с простряно и недвижно пране
смълчани дрехи от мрамор в града, където не съществува
вятърът и в далечината само се дочува жуженето
на цветен телевизор съзерцаван от семейство
което също по това време пие кафе събрано около
маса – повярвай ми: масите от жълта пластмаса
се разрояват до линията на хоризонта и отвъд –
към предградията където строят сгради на жилищни
комплекси и едно 16-годишно момче седнало на
червени тухли съзерцава движението на машините.
Небето в часа на момчето е огромен
кух болт, с който си играе бризът. И момчето
си играе с идеи. С идеи и стопкадри.
Недвижността е прозрачна и твърда мъгла
изхождаща от очите му.
Повярвай ми: това ще е пришествие не на любовта
а на красотата с епитрахила й от мъртви зори.
vs. archives 