vs. archives

После Лупе заговори за мъртвия си син. Бебето умряло на четири месеца. Родило се болно и Лупе дала обет на Девата, че ще остави улицата, ако синът й оздравее. Първите три месеца удържала обещанието си и детето, според нея, сякаш се пооправило. Но на четвъртия трябвало да се върне на улицата и детето починало. Отне ми го Девата, защото наруших обета си. По онова време Лупе живеела на улица Парагвай, близо до площад Санта Катарина и оставяла детето нощем на една баба да го гледа. Като се върнала една сутрин, й съобщили, че синът й е умрял. И това беше всичко, каза Лупе.

Джираут де Борнел дъждът
Чешеш си врата разсеяно докато съзерцаваш
дъска изографисана с Девата и Младенеца
Зад тях се виждат кичести дървета и още по-назад дори
ту изникват ту изчезват хълмовете
през завесата на дъжда
В ъгъл на отшелническата килия се жалва старец
Време е да се отдалечиш от тези поля
Чешеш си шкембето Наум
съставяш алба

На Мара Лароса

Разсъмването е за оцелелите, войн, който винаги е бил беден, който никога не е преставал да обича. Дрехите ни, бели от скреж и въздишки, целувките ни по-скоро пълната увереност, че сме приклещени от целувката, нова и опасна. О Карла, казвайки, че изобретява други оръжия за революцията, всекидневното разфасовано, и синът й на година и половина, намерил мост за общуване с нас посредством думата паток. Какво друго, ако не любовта, желанието – може би бедра, отворени под целувките ми – да се избегне лудото препускане по ириса на очищата ти. Какво, кажи ми, или утре още е рано, или целият срам още не е изплувал на повърхността и който тогава изплува, или виж ме на средата на този мост, съзерцавайки летящи риби върху река с цвят на сепия, праисторически лица в облаците, които необратимо се давят, смесват се с градската мъгла, мърморейки паток, паток, паток, паток…

Казах му, че можем да останем там, поне докато си поемем дъх… Зад гърба ни не се чуваха шумове малка тишина за покриване на главите със сомбреро и облягане на стената… Пред нас се простираше гората и от време на време чувахме младежки гласове… Тенискортове, ресторанти с обширни тераси, семейни хотели… Казах му, че никой не ни преследва… Беше малък на ръст, доста по-нисък от мен и понякога не проговаряше с часове… Не знам вие как се запознахте с него, за мен продължава да е загадка… Думите поемаха нормалния си път някъде до средата на разстоянието… И там засядаха, на равно разстояние от главата на говорещия и слушащия… Казах му нека останем тук… Поне за известно време… Мисля, че той винаги се съгласяваше, но човек не можеше да го приема буквално… Младежки гласове зад гората и някъде напред… Момче на петнайсе с въдушна пушка… Пазачът понякога си говореше с него… Образи на скърбящи хора мъже облечени в бяло облегнати на стена с вдигнати колена хъркащи под сомбрерото… Не, готин… Сцената се изпълва с усмивки: улавяше усмивки от въздуха и думи като „пълня“ „проветрявам“ „изгарям“… Още не мога да си обясня как се запознах с него… Беден мръсен гърбушко със смътно водно излъчване…

I

Моята идея за губещата момичето да познае смъртта
крак извън завивките като неговото Чили докоснато от луната

Бикоборски път на познанието вратата се отваря
и пича се хили като дебил слипа му издут от луната

Както Бог познава губещите тя е разпознала
идването на смъртта момента Чили мигновението му на самота

Рижавата му неговата солидарност един Чили под лунното докосване
чисто мигновение среща на голотата и неговата самота

Тяло проснато върху чаршафа моята идея за губещата –
изсред бедрата се стича нишчица семе като собствена светлина

Рижавата му надава вик в минали глаголни времена и тя свърша
посредством идеята пръст докосващ в гъза сталактита

Поетична по възкачване рижава по възкачване визуална делта
съставяща надървеното му Чили докоснато от луната набримчило я

Докато свършва крещи втриса я фикс идея неизразима отново
като набримчено тяло съставено от изпотяване подобно на воал

Ръцете свалят слиповете и се появявя Чили страхотията му
белия му крясък като слипа докоснат от луната

Синьото й око се обръща и поднася задницата нишчица семе
като светлина болна зора покриваща розовата черта и кафявото око

На гъза окото тъмно покрито с мляко като зора разума му
докоснат от млякото като лента пояс линия още изкрещява

Собствените му хаотични глаголни времена за да състави фигурата
На рижавата му набримчена която свършва до сталактита

II

Фикс идея отново неизразима гъстата нишка е собствена светлина

Неговото Чили неговата зеница недвижна като бял дроб на тъмни глаголни времена

Докоснато от луната свършването й подчинеността й на вълнообразна ос

Моментът Чили надървеният момент на рижавата му и на самотата му

Бикоборски път идеята му приема губещата посредством вълнообразна ос

Рижава по възкачване гърбът бедрата в следи от нокти подчинена на самота

Като телена мрежа хоризонталната идея е допуснала вълнообразна ос

Докосната от луната моментът му Чили проникващ я като бял дроб

Признавайки бягството недвижната която казва докосва мястото което и да е окървавено

II

Фикс идея отново неизразима гъстата нишка е собствена светлина

Неговото Чили неговата зеница недвижна като бял дроб на тъмни глаголни времена

Докоснато от луната свършването й подчинеността й на вълнообразна ос

Моментът Чили надървеният момент на рижавата му и на самотата му

Бикоборски път идеята му приема губещата посредством вълнообразна ос

Рижава по възкачване гърбът бедрата в следи от нокти подчинена на самота

Като телена мрежа хоризонталната идея е допуснала вълнообразна ос

Докосната от луната моментът му Чили проникващ я като бял дроб

Признавайки бягството недвижната която казва докосва мястото което и да е окървавено

I

Моята идея за губещата момичето да познае смъртта
крак извън завивките като неговото Чили докоснато от луната

Бикоборски път на познанието вратата се отваря
и пича се хили като дебил слипа му издут от луната

Както Бог познава губещите тя е разпознала
идването на смъртта момента Чили мигновението му на самота

Рижавата му неговата солидарност един Чили под лунното докосване
чисто мигновение среща на голотата и неговата самота

Тяло проснато върху чаршафа моята идея за губещата –
изсред бедрата се стича нишчица семе като собствена светлина

Рижавата му надава вик в минали глаголни времена и тя свърша
посредством идеята пръст докосващ в гъза сталактита

Поетична по възкачване рижава по възкачване визуална делта
съставяща надървеното му Чили докоснато от луната набримчило я

Докато свършва крещи втриса я фикс идея неизразима отново
като набримчено тяло съставено от изпотяване подобно на воал

Ръцете свалят слиповете и се появявя Чили страхотията му
белия му крясък като слипа докоснат от луната

Синьото й око се обръща и поднася задницата нишчица семе
като светлина болна зора покриваща розовата черта и кафявото око

На гъза окото тъмно покрито с мляко като зора разума му
докоснат от млякото като лента пояс линия още изкрещява

Собствените му хаотични глаголни времена за да състави фигурата
На рижавата му набримчена която свършва до сталактита

(to be continued)

Сънувах, че вихър от призрачни числа е единственото, останало от човешките същества три милиарда години след като Земята бе престанала да съществува.

Сънувах, че заспивам, докато училищните ми приятели се опитват да освободят Робер Деснос от концлагера Терезин. Събуждайки се, някакъв глас ми нареждаше да се задействам. Бързо, Боланьо, бързо, няма време за губене. Като пристигам, откривам само един стар детектив, ровичкащ в димящите руини, останали от нападението.

Сънувах, че настъпваше краят на Земята. И че единственото човешко същество, което наблюдава края, беше Франц Кафка. В небето Титаните се бореха на живот и смърт. От пейка от ковано желязо в парка на Ню Йорк Кафка виждаше света да гори.